Рик Янси
Последната звезда (22)

21

Каси

Трябва да оправя тази работа. Веднага. Веднага като веднага.

Това, което е в главата ми.

Четири сутринта е. Превъзбудена съм от много шоколад (благодаря, Грейс) и прекалено много от Ивън Уокър. Или от недостиг на Ивън Уокър. Това е лична шега, ако е позволено човек да си се шегува със себе си в личния дневник. После ще стигна до личните подробности. Ха! Още една шега. Човек разбира, че е стигнал до много тъжен момент в живота си, щом само той може да разсмее себе си.

Къщата е притихнала, никакъв повей на вятъра не се чува да удря по закованите прозорци, тишината на празнотата, сякаш светът е спрял да диша, а аз съм последният човек на Земята. Отново.

Проклятие, така ми се иска да има с кого да си поговоря.

Бен и Дъмбо ги няма. Останахме само аз, Сам, Меган и Ивън. Двама спят в стаята си. Другият (Другият, ха! Наистина е жалко.) е буден и стои на пост, и е някой, с когото колкото повече говоря, толкова повече главата ми блокира. Вече повече от месец той изчезва. В единия момент е тук, в следващия го няма. Говори, после не говори. Господин Космически се взира в космическото пространство. По дяволите, Ивън, къде се дяваш? Мисля си, че знам, но да знам не ми помага с чувствата ми относно неговата Ивънщина.

Както не ми помага и финия аромат на неговия афтършейв, който се носи из стаята. След като Бен си тръгна, Ивън се избръсна. Изми си косата и изтърка трупалата се седмица мръсотия от тялото си. Дори си изряза ноктите и се погрижи за пренебрегнатите си кожички. Когато дойде в тази стая, приличаше на стария Ивън, първия Ивън, онзи Ивън, когото считах, че е съвсем човешки Ивън.

Липсва ми този Ивън, онзи, който ме е издърпал като буца лед, разтопи ме, правеше ми хамбургери и се преструваше, че е нещо, което не беше, и криеше онова, което е.

Спокойният, мълчалив, стабилен, силен Ивън. Не този Другия Ивън, изтормозен, измъчван от вътрешни съмнения, изпълнен с конфликти Ивън, който прекъсваше изреченията си, сякаш се страхува, че е казал твърде много. Ивън, който вече си е отишъл, вече е там горе, на три хиляди километра височина и без да има как да се върне. Не техният Ивън. Моят Ивън. Несъвършеното съвършено момче.

Защо винаги получаваме онзи Ивън, когото заслужаваме, вместо Ивън, когото искаме?