Рик Янси
Последната звезда (21)

20

Грабнах пушката си — зарязах пистолета — и излетях от стаята. Коридор, стълби, фоайе на банка, улица. Най-накрая бях отново в кафенето, припълзях зад плота. Дано си жив, клепоухи кучи сине.

Жив беше. Колеблив пулс, плитко дишане, кожа с цвят на пепел, но жив.

И сега какво?

Да се върнем в убежището? Най-сигурното решение, решението с минимален риск. Онова, което Катализатора би избрала, а тя е експерт по риска. Не се знаеше какво ще открия в пещерите, дори да успеех да се добера до тях — имаше още един Заглушител навън. Шансовете показваха, че Катализатора и Малката вече са мъртви, а това означаваше, че не само вървя към собствената си екзекуция, но въвличам и Дъмбо в историята.

Освен ако не го оставех тук и да го взема на връщане, ако приемем, че се върна. По-добре беше за него, по-добре и за мен. Сега той бе товар, уязвимо място.

В крайна сметка щях да го оставя. Ей, Дъмбо, знам, че с тялото си пое куршума, който беше за мен, всичко знам, но сега те оставям да се оправяш сам, приятел. Махам се от тук. Не действа ли така Бен Периш?

По дяволите, Зомби, решавай вече. Дъмбо беше наясно с риска и все пак дойде. Негово беше решението да поеме предназначения за теб куршум. Ако се върнеш, това ще означава, че той напразно е бил ранен. Ако умре, поне смъртта му да има смисъл.

Проверих превръзката за ново кървене. Внимателно повдигнах главата му и плъзнах раницата му под нея като възглавница. Взех последната спринцовка морфин и я забих под свивката на лакътя му.

Наведох се и прошепнах:

— Видя ли, Бо, върнах се. — Пригладих косата му с ръка. — Намерих я. Трансформираната кучка, която те простреля. Гръмнах я между очите. — Челото му гореше под дланта ми. — Сега не мога да остана, Бо. Но ще се върна за теб. Ще се върна или ще умра, докато се връщам. Вероятно ще умра, затова не храни голяма надежда.

Отместих поглед от него. Нямаше обаче накъде да погледна. Целият бях устремен и същевременно разколебан да изгубя устрема си. Скачах от една насилствена смърт на друга. Но накрая нещо много важно се пропука в мен.

Поставих ръката си в неговата.

— Чуй ме сега, клепоухи кучи сине. Ще намеря Малката и Катализатора и после ще те вземем на връщане, всички ще се приберем у дома заедно и всичко ще бъде наред. Защото аз съм сержантът и казвам, че така ще стане. Разбра ли? Слушаш ли ме, редник? Не ти се разрешава да умреш. Разбра ли? Това е заповед. Не ти се разрешава да умреш.

Очите му шареха изпод клепките, може би сънуваше. Може би седеше в стаята си и играеше на компютърни игри. Надявах се да е така.

После го оставих да лежи сред кафеените зърна, купчините хартиени салфетки и пръснатите монети.

Дъмбо вече беше сам като мен, който се вмъкна в черното, изпълнено със смърт сърце на Урбана. Взвод 53 вече го нямаше, беше разбит, бойците му бяха загинали, изчезнали, умираха или бягаха.

Почивай в мир, взвод 53.