Рик Янси
Последната звезда (20)

19

Първият изстрел беше хоризонтален, право в провисналия й, пълен с котки стомах.

Куршумът не я накара да отпусне хватката. Невероятно, но тя продължаваше да виси на шията ми и да ме стиска. И аз на свой ред притиснах — втори изстрел попадна в близост до сърцето й. Сълзливите й очи леко се разшириха, успях да пъхна ръка между телата ни и да я избутам. Кривите й пръсти отпуснаха хватката около врата ми и поех жадно, дълбоко дъх от най-сладникавия, възкисел, с мирис на гняв, трансформиран въздух, който някога съм вдишвал. Баба Заглушител обаче още се държеше. Готвеше се за втора атака.

Хвърли се към мен. Претърколих се вдясно. Главата й се удари в стената. Отново стрелях. Куршумът се заби в гръдния й кош, но тя се отблъсна от стената и запълзя към мен, от нея пръскаше яркочервена, богата на кислород кръв. Десет хиляди години движеха това старо тяло, което криеше повече омраза, отколкото имаше вода в океана. А и беше подобрена с технология, която й придаваше сила и издръжливост — Пфу! Какво са куршум или два? Ела насам, синко! Но не мислех, че технологията я движеше.

Омразата й даваше сили.

Обърнах се. Нахвърли ми се. Кракът ми отново се спъна в куп хартия и паднах на пода, здраво се разтърсих. Изпочупените й нокти дращеха по ботуша ми. Най-накрая държах в окървавените си ръце пушката.

Гърбът й се изви като на котка, която се протяга към перваз на прозорец. Устата й се отвори за вик, който не излезе, страшно много кръв се изля, но никакъв звук. Пое за последен път дъх. Челото й се удари в дулото, точно когато натиснах спусъка.