Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Петата вълна (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Star, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5гласа)

Информация

Сканиране
vesi_libra(2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis(2014)

Издание:

Автор: Рик Янси

Заглавие: Последната звезда

Преводач: Евелина Пенева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Излязла от печат: 28.05.2016

Редактор: Надя Калъчева

Коректор: Ина Тодорова

ISBN: 978-954-27-1733-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8699

История

  1. —Добавяне

10

Катализатора

Постовите ме очакваха на входа. Веднага ме съпроводиха до наблюдателната кула над мястото за кацане, отново завършен кръг, където Вош ме очакваше — сякаш не е помръдвал от мястото си през изминалите четиридесет дни.

— Зомби е жив — заявих. Сведох поглед и видях, че стоя върху петно от кръв, което показваше къде, беше загинал Бръснача. На няколко стъпки от мен, до конзолата беше мястото, на което куршумът на Бръснача беше свалил Малката. Малката.

Вош сви рамене.

— Не се знае.

— Добре, може да не е Зомби, но някой, който ме познава, все още е жив. — Той не отговори. Вероятно е Съливан, помислих. Такъв си беше моят късмет. — Знаете, че не мога да се приближа до Уокър, без да има някой, на когото той вярва, за да гарантира за мен.

Вош скръсти дългите си силни ръце на гърдите и втренчи ярките си, искрящи птичи очи в мен.

— Не отговори на въпроса ми — настоя той. — Човек ли съм?

Не се поколебах:

— Да.

Усмихна се.

— И все още ли вярваш, че вече няма надежда? — не изчака отговора. — Аз съм надеждата на света. Съдбата на човечеството е в моите ръце.

— С какво ужасно бреме си се нагърбил — казах с подигравка.

— В настроение си и за шеги.

— Трябват им хора като теб. Организатори, управители, които да знаят защо са дошли и какво искат.

Кимаше. Лицето му сияеше. Доволен беше от мен, доволен беше и от себе си, защото ме бе избрал.

— Нямаха избор, Марика. Разбира се, това означава, че ние не сме имали избор. Няма възможен сценарий, според който да не сме обречени на самоунищожение и на унищожението на нашия дом. Единственото решение е било радикалната намеса. Унищожаваш човешкото население, за да го спасиш.

— И да убият седем милиарда от нас не е било достатъчно — казах.

— Не, разбира се. Иначе, биха стоварили голямата скала. Най-доброто решение е… детето в житната нива.

Стомахът ми се преобърна от спомена. Невръстното дете, което вървеше през унищоженото жито. Малката група оцелели, които го приютиха. Последните останки от доверието се взривиха в адски зелен пламък.

В деня, в който се запознах с него, ми дръпна реч. Както на всеки новобранец. Последната битка на Земята няма да се състои на равнина, в пустиня или на планински връх… — докоснах гърдите си. — Това е бойното поле.

— Да. В противен случай цикълът би се повторил.

— И затова Уокър е важен.

— Вградената програма в него е дала основен дефект. Трябва да разберем защо по причини, които за теб би трябвало да са очевидни. И има само един начин да го направим.

Натисна бутон на конзолата до себе си. Зад мен се отвори врата и в стаята влезе жена на средна възраст с лейтенантски нашивки на яката. Усмихваше се. Зъбите й бяха съвършено равни и огромни. Сиви очи. Пясъчноруса коса, дръпната назад в стегнат кок. От първия миг не ми хареса. Чувството беше взаимно.

— Лейтенант, съпроводете редник Катализатор до лечебницата за проверка за преназначаване. Ще се видим в заседателната зала в четири нула-нула.

Обърна се. Беше приключил с мен, засега.

В асансьора пясъчнорусата жена ме попита:

— Как се чувстваш?

— Начукай си го.

Усмивката й си остана, все едно съм й отговорила: „Прекрасно, ами вие?“.

— Казвам се лейтенант Пиърс. Наричай ме Констанс.

Камбанката звънна. Вратата се отвори с плъзгане. Тя заби юмрук във врата ми. Причерня ми, коленете ми се огънаха.

— Това е за Клер — каза тя. — Помниш я, нали?

Съвзех се, забих основата на дланта си в брадичката й. Тилът й се удари в стената с трясък, носещ удовлетворение. После забих юмрук в стомаха й с всичките сили на усъвършенстваните ми мускули. Рухна в краката ми.

— Това е за седемте милиарда. Помниш ги.