Рик Янси
Последната звезда (100)

Марбъл Фолс

Бен

Късното следобедно слънце покриваше прашните прозорци на огромния магазин със златист блясък. Вътре светлината беше отслабнала до сиво. Имахме по-малко от час, за да изпреварим мрака и да се приберем вкъщи. Денят може и да принадлежеше на нас, но нощта принадлежеше на койотите и глутниците подивели кучета, които скитосваха по бреговете на Колорадо и скитаха из покрайнините на Марбъл Фолс. Бях добре въоръжен, не обичах койотите, но мразех да стрелям по кучета. По-старите преди време си бяха имали стопани, изпълваше ме чувството, че се отказвам от всяка надежда за спасение.

А и имаше и други животни, освен кучета и койоти. Няколко седмици след като в края на лятото пресякохме границата на Тексас, Марика забеляза животни, избягали от зоологическата градина, които пиеха вода на няколко километра нагоре по течението — лъвица и двете й малки. От тогава насам Сам си умираше да иде на сафари. Искаше да залови и опитоми слон, за да може да го язди като Аладин. Или да улови маймуна, която да опитоми. Не е придирчив.

— Ей, Сам — извиках от пътеката. Той отново се беше залутал нанякъде в търсене на съкровища. Напоследък бяха комплекти Лего. Преди това Линкълн Логс. Развил беше страст към строенето на разни неща. Направи крепост, къща на дърво и започна да гради подземен бункер в задния двор.

— Какво? — извика той от отдела за играчки.

— Става късно. Трябва да вземем решение.

— Казах ти, че не ме е грижа! Ти решаваш! — Нещо падна от рафта и той високо изруга.

— Ей! Какво ти казах за ругатните? — извиках му. — Внимавай как се изразяваш.

— Шибана шибанярска шибания, шибаняр.

Въздъхнах.

— Хайде, Сам, трябва да отнесем това нещо на седем километра и половина и не ми се иска да вървя по мръкнало.

— Зает съм.

Обърнах се към витрината. Добре, тези електрифицираните са безполезни. Така оставаха вариантите от изкуствени дръвчета с височина около два, два и половина и три метра. Триметровите бяха твърде високи за стаята. Следователно избирахме между дръвчета с височина метър и осемдесет и два и четиридесет. По-лесно щеше да ни е да отнесем високото метър и осемдесет дръвче, но то изглеждаше окаяно. Жегата в Тексас сериозно го беше повредила. Игличките се огъваха и бяха омекнали, на местата на опадалите имаше огромни оголени места. По-високото не изглеждаше по-свежо, но не беше толкова проскубано. Но два метра и четиридесет, по дяволите! Може би в склада имаха нови в кутии.

Продължавах да споря със себе си, когато чух безкрайно познатия и безкрайно влудяващ шум от куршум, който влиза в патронника на пистолет.

— Не мърдай! — извика Сам. — Да ти видя ръцете! Ръцете!

Извадих оръжието си и хукнах по пътеката с бързината, която позволяваше раненият ми крак, размазвах по килима миши изпражнения и подскачах около нападалите от рафтовете стоки и разкъсаните кутии, докато не стигнах до отдела за играчки и детето, което държеше повален човек на мушка.

На моята възраст. С униформа. Оптически мерник от Петата вълна висеше на слабия му врат. Облегнал се беше на задната стена под игрите, с едната си ръка притискаше корема, другата беше на главата му. Сърцето ми забави ритъма си. Не си помислих, че е Заглушител — Марика беше убила още преди месеци онзи, който отговаряше за участъка около Марбъл Фолс, — но никой не можеше да е напълно сигурен.

— Другата ръка! — извика към него Сам.

— Не съм въоръжен… — задави се момчето, говореше с тексаски акцент.

— Претърси го, Зомби — каза ми Сам.

— Къде е взводът ти? — попитах. Представих си как са ни обкръжили.

— Няма взвод. Само аз съм.

— Ранен си — казах. Виждах кръвта, най-вече засъхнала, но имаше и прясна върху предната част на ризата му. — Какво се случи?

Той поклати глава и се закашля. От гърдите му се чу хъхрене. Вероятно пневмония.

— Снайперист — едва успя да възстанови дишането си.

— Къде? В Марбъл Фолс или…?

Ръката, която беше притисната към корема му се размърда. Усетих как Сам се напряга до мен, протегнах ръка и поставих ръка върху дулото на неговата „Берета“.

— Чакай — измърморих.

— Нищо няма да ви кажа, трансформирани боклуци.

— Добре. Тогава аз ще ти кажа: не сме трансформирани. Никой не е — говорех бавно. Можех да му заразправям и че е мушкато, което сънува странен сън, със същия успех. — Почакай секунда.

Извлякох Сам до другия край на пътеката и прошепнах:

— Не бива да се държиш така.

Той поклати глава ожесточено.

— Напротив. Трябва да го убием.

— Никой никого няма да убива, Сам. Край с това.

— Не можем да го оставим тук, Зомби. Ами ако ни лъже за взвода си? Ами ако се преструва, че е ранен? Трябва да го убием, преди да е убил нас.

Лицето му беше обърнато към мен, очите му светеха на гаснещата светлина, светеха с омраза и страх. Да го убием, преди да ни е убил. Понякога, не често, но понякога се чудех за какво умря Каси. Куршумът беше излетял и вече нямаше път назад. Как щяхме да успеем да възстановим изгубеното? В изоставен супермаркет ужасено момиче беше застреляло невинен човек, защото вярата й е била разбита. Не е имала друг начин за постигане на сигурност, никакъв друг начин за спасение.

Тук си в безопасност. Пълна безопасност. Фразата все още ме преследваше. Преследваше ме, защото винаги е била лъжа. Била е лъжа, преди да дойдат те, и продължаваше да е лъжа. Човек никога не е в пълна безопасност. Никой човек на Земята не е, нито някога е бил в пълна безопасност. Да живееш означава да рискуваш живота си, сърцето си, всичко. Иначе си само вървящо тяло. Зомби си.

— Той е като нас, Сам — уверих го. — Всичко това няма да свърши, докато някой не реши да свали оръжието.

Не посегнах към оръжието му. Той сам трябваше да вземе решение.

— Зомби…

— Какво ти казах за това? Името ми е Бен.

Сам свали оръжието.

В същия момент в другия край на пътеката друга битка беше изгубена. Войникът беше излъгал, имаше оръжие и използва времето, за да го насочи към главата си и да натисне спусъка.

Марика

Първо му казах, че идеята е глупава. После, когато той настоя, му казах, че ще чакам до сутринта. Късно следобед беше, а магазинът се намираше на седем километра и половина. Нямаха време да отидат и да се върнат преди мръкнало. Той обаче тръгна.

— Утре е Коледа — напомни ми Бен. — Пропуснахме миналата Коледа и повече няма да пропускам Коледи.

— И какво й е толкова важно на Коледата? — попитах.

— Всичко — отговори ми той и се усмихна, сякаш това имаше власт над мен.

— Не вземай Сам.

— Сам е причината да отида. — Погледна през рамото ми към Меган, която си играеше до камината. — И тя също.

После допълни:

— И Каси. Най-вече.

Обеща да се върнат скоро. Наблюдавах ги как се отдалечават от верандата, която гледаше към реката. Вървяха към моста, Сам дърпаше празна количка, Бен щадеше крака си, слънцето очертаваше сенките им, едната дълга, другата късичка, като стрелките на часовник.

Щом мръкна и ревна. Винаги така ставаше. Седях в люлеещия се стол, държах я в скута си. Току-що се беше нахранила, затова бях уверена, че не е гладна. Допрях ръка до лицето й и внимателно се промъкнах в нея, за да разбера от какво има нужда. Бен. Искаше Бен.

— Не се притеснявай — казах й. — Ще се върне. Той обеща.

Защо му беше да ходи чак до онзи магазин? От тази страна на реката имаше десетки къщи с коледни дръвчета на таваните. Той обаче искаше „ново“ дръвче и трябваше да е изкуствено. Да не умре, настояваше той.

Увих я по-плътно в одеялото. Нощта беше облачна и откъм реката духаше студен вятър. Светлината от камината грееше през прозорците зад мен и осветяваше дъските.

Ивън Уокър дойде на верандата и остави пушката си на парапета. Погледът му проследи моя в мрака отвъд реката, огледа моста и сградите от другата страна.

— Все още ли не са се върнали? — попита ме той.

— Не са.

Погледна ме и се усмихна.

— Ще се върнат.

Той ги видя пръв как приближават към моста и дърпат малката червена количка със зелен товар зад себе си. Уокър се усмихна.

— Изглежда са имали страшен късмет.

Преметна оръжието на рамо и отново влезе в къщата. Вятърът промени посоката си. Усетих мирис на барут. По дяволите, Бен. Когато се появи на пътеката, ухилен до уши като доволен ловец, довлякъл убития дивеч в пещерата, изпитах желание да го фрасна по главата. Глупав риск за проклето пластмасово дръвче.

Станах. Той видя изражението на лицето ми и спря. Сам се замота зад него, сякаш се мъчеше да се скрие.

— Какво? — попита Бен.

— Кой е стрелял с оръжието си и защо?

— Ти чу ли изстрела, или го подуши? — Той въздъхна. — Понякога наистина мразя Дванайсетата система.

— Отговори, Периш.

— Обожавам, когато ме наричаш Периш. Казвал ли съм ти? Толкова е секси. — Целуна ме и добави: — Не бяхме ние, а останалото е дълга история. Да влизаме. Навън замръзваме.

— Не замръзваме.

— Добре де, студено е. Хайде, Съливан, да започваме тържеството.

Влязох след него в къщата. Меган скочи от куклите си и изписка от щастие. Пластмасовото дръвче докосна нещо в душата й. Уокър излезе от кухнята, за да помогне да го поставят. Стоях до вратата, полюшвах бебето на хълбок, докато тя ревеше. Бен най-накрая забеляза и остави елхата, за да я вземе от ръцете ми.

— Какво има, малка еднодневке, а? Какво ти става?

Тя вдигна юмруче към носа му, Бен се разсмя. Винаги се смееше, когато тя го удряше или правеше нещо, което не бива да се насърчава, като желанието й да я гушкат през две секунди. От мига, в който се роди, тя го командваше с малкото си пръстче.

В другия край на стаята Ивън Уокър трепна. Еднодневка. Дума, която отекваше, дума, която никога нямаше да се превърне просто в дума. Понякога се чудех дали не трябваше да го оставим в Канада, дали не постъпихме много жестоко, като му върнахме спомените, нещо като психологическо мъчение. Алтернативата обаче беше немислима: да го убием или да го оставим напълно безпаметен, да го превърнем в човешка черупка без никакви спомени за нея. И двете възможности бяха болезнени, избрахме болката.

Болката беше необходима. Болката беше живот. Без болка радостта не беше възможна. Каси Съливан ме научи на това.

Ревът продължаваше. Дори Бен със своите специални Перишови способности не успя да я успокои.

— Какво й е? — попита ме той, сякаш знаех.

Все пак се опитах да отговоря.

— Нямаше те. Наруши рутината й. Тя не обича подобни неща.

Толкова приличаше на своята съименница — ревеше, удряше, изискваше, нуждаеше се. Може би все пак има нещо в идеята за прераждането. Неспокойна, все недоволна, кипваше бързо, упорита и безкрайно любопитна. Каси го беше казала много отдавна, тя го беше назовала. Аз съм човечеството.

Сам изтича по коридора към спалнята си. Май вече не понасяше плача й. Грешах. Върна се с нещо, скрито зад гърба си.

— Щях да изчакам до утре, обаче… — Сви рамене.

Мечето беше видяло и подобри дни. Едното ухо липсваше, козината му беше станала от кафява на мърлявосива, прокъсана, кърпена и отново кърпена, имаше повече шевове от Франкенщайн. Изцапано, окъсано, но все още тук. Все още тук.

Бен взе мечето от Сам и го накара да танцува пред погледа на Каси. Пълничките ръчички на мечето запляскаха. Неравните крачета на играчката — едното беше по-късо от другото — се увиваха ли, увиваха. Бебето поплака още няколко минути, заради гнева и несгодата, но те сякаш отлетяха, безплътни като вятъра. Посегна към играчката. Дай ми, искам я, искам я.

— Е, какво знаеш ти? — попита Бен. Погледна ме и усмивката му беше толкова искрена — без пресметливост, без суета, без да иска нищо в замяна, но изразяваща всичко, — че не успях да се сдържа, а и всъщност не исках.

Усмихнах се.

Ивън Уокър

Всяка вечер от мрак до изгрев той стоеше на пост на верандата и гледаше към реката. На всеки половин час слизаше от верандата, за да обходи района. После се връщаше, за да бди, докато другите спят. Той рядко спеше, обикновено по час-два следобед, събуждаше се рязко, загубил представа къде е, изпълнен с ужас като давещ се човек, който се показва на повърхността на водата, която може да го повлече надолу, лишен от угризения посредник, който би могъл да го убие.

И да сънуваше, не си спомняше сънищата.

Сам в мрака, буден, докато всички други спят, тогава той се чувстваше в мир. Предполагаше, че такава е природата му, наследена от неговия баща, от бащата на баща му, земеделци и животновъди, които бяха стопанисвали земя и домашни животни. Стопани, пазители, пазачи на урожая. Това трябваше да е наследството на Ивън Уокър. Вместо това той се беше превърнал в неговата противоположност. Мълчалив ловец в гората. Сеещ смърт убиец, дебнещ своите жертви — човеци. Колко беше убил, преди да я открие в скривалището й в гората в онзи есенен следобед? Не помнеше. Не чувстваше, че му е простено, като знаеше, че са го използвали, не чувстваше освобождение от знанието, че е бил жертва като хората, които беше убил — от разстояние, винаги от разстояние. Прошката не идваше от невинността или от незнанието. Прошката идваше от любовта.

Призори той стана от верандата и отиде в стаята си. Беше дошъл моментът. Твърде дълго се беше задържал тук. Сложи допълнително яке в пътническата си чанта — якето, което беше взел от убежището на Грейс и което Каси толкова мразеше, — когато Бен се появи на вратата без риза, със сънени очи, набола брада.

— Тръгваш — каза той.

— Тръгвам.

— Марика каза, че така ще направиш. Не й повярвах.

— Защо?

Бен сви рамене.

— Невинаги е права. Половин от един процент от времето, тя е само наполовина права. — Разтри очи и се прозя. — И няма да се върнеш. Никога. И затова ли е права?

Ивън кимна.

— Да.

— Добре. — Бен отмести поглед, бавно почеса рамото си. — Къде отиваш?

— Да търся светлини в мрака.

— Светлини — като ехо повтори Бен. — Буквално светлини или…

— Имам предвид бази. Военни комплекси. Най-близкият е на сто и петдесет километра. Ще започна от там.

— И какво ще правиш?

— Онова, за което ми дадоха дарба.

— Ще взривиш всяка военна база в Северна Америка ли?

— И в Южна Америка, ако оцелея.

— Амбициозно.

— Не вярвам, че ще действам сам.

Бен се замисли.

— Заглушители.

— Къде другаде биха могли да отидат? Знаят къде са враговете им. Знаят, че всяка база има извънземно управление като „Кемп Хейвън“. Сега си мислят, че нямат избор, след като корабът майка изчезна, освен да взривят базите на Петата вълна. Е, аз вярвам, че така си мислят. Това щях да си мисля и аз, ако все още вярвах. Ще видим.

Метна чантата на рамо и тръгна към вратата. Бен застана на пътя му. Лицето му беше поаленяло от гняв.

— Говориш за убийството на хиляди невинни хора.

— Какво предлагаш да направя, Бен?

— Остани тук. Помогни ни. Ние… — Пое дълбоко дъх. Трудно му беше да го изрече — Имаме нужда от теб.

— За какво? Ти можеш да стоиш нощем на пост, да се грижиш за градината и да ловуваш като мен.

— По дяволите, Уокър, за какво става дума? — избухна гневно Бен. — За какво всъщност става дума? За край на войната или за отмъщение? Можеш да взривиш половината свят и пак всичко да си е същото, така няма да я върнеш.

Ивън запази спокойствие. Чул беше всички доводи много пъти. От месеци водеше тези битки — сам сред метежа в сърцето си.

— Двама ще бъдат спасени за всеки, когото убия. Такава е сметката. Каква е другата възможност? Да остана тук, докато оставането тук стане твърде опасно, после да се преместя на друго място, после на друго, на друго, да се крия, да бягам, да използвам дарбите си, които те ми дадоха, за да остана жив, за какво? Каси не умря, за да мога аз да живея. Тя умря за нещо повече.

Бен поклати глава.

— Добре, какво ще кажеш тогава сега аз да те убия и да спася живота на десетки хиляди невинни? Как ти се струва тази сметка?

— Вярна ти е сметката — усмихна се Ивън. — Проблемът е, че не си убиец, Бен. Никога не си бил.

Сам

Ивън Уокър мина по моста над реката. Ивън Уокър с чанта на рамо и пушка в ръка се смаляваше в далечината.

— Къде отива? — попита Меган. Сам поклати глава, не знаеше.

Наблюдавах го, докато изчезна от погледите ни.

— Да играем на нещо — предложи Меган.

— Трябва да си довърша бункера.

— Изкопа повече и от къртица.

— Ти си къртица.

— Ти подари Капитан.

Сам въздъхна. Пак същото.

— Не се казва Капитан. И не беше твой. Мой си беше.

— Дори не попита — после Меган добави: — Не ме е грижа. Каси може да го задържи. Той миришеше.

— Ти миришеш.

Махна се от прозореца и отиде в кухнята. Беше гладен. Грабна любимата си книга, за да чете, докато се храни. „Където страничните пътища свършват“. Ивън Уокър му каза, че това била най-любимата книга на Каси.

Ако си мечтател, ела…

Ивън Уокър си беше отишъл. Завинаги, така каза Зомби. Сам не искаше да мисли за това. Не искаше да мисли, че Каси си е отишла, че Дъмбо, Кекса и всички останали от стария му взвод, баща му, майка му и всички, които познаваше, преди да дойде тук, в тази голяма къща до реката, са си отишли. Той умееше да не мисли за тях през повечето време. Понякога Каси идваше в сънищата му и се суетеше около него за всичко. Не бил достатъчно чист. Не изглеждал достатъчно спретнато. Не помнел нещата, които му казвала, че са важни. В сънищата му носът й беше прав, косата й по-дълга и дрехите й почисти. В сънищата му тя беше Каси от преди.

Послушен ли си, Сам? Казваш ли си вечер молитвите?

Една нощ събуди Зомби — мислено Сам продължаваше да го нарича Зомби — и Зомби го заведе в банята, изми сълзите от лицето му и му каза, че тя и на него липсва, после го изведе навън и му посочи небето. Виждаш ли онези звезди там, горе, онези, които приличат на разтегната мълния? Знаеш ли какво е това?

Седяха на задната веранда и гледаха към звездите, докато Зомби му разказваше историята за царицата на име Касиопея, която вечно живеела на своя трон на небето.

— Но нейният трон е наклонен — каза Сам, загледан в съзвездието. — Няма ли да падне?

Зомби се прокашля.

— Няма да падне. Тронът й е наклонен така, за да може тя да наблюдава своето царство.

— Какво царство?

Зомби притисна ръка върху гърдите на Сам.

— Това. — Положи я на сърцето на Сам. — Тук.