Рик Янси
Последната звезда (96)

95

Заглушителя

В края на коридора имаше зелена врата. От другата страна на зелената врата се намираше бяла стая. В тази стая жертвата му беше вързана за бял стол, жертвеното животно, привързано за своя жертвен кол, раненият тюлен, уловен в мощно течение. Щеше да размаже черепа й. Щеше да изтръгне сърцето й, докато още биеше в гърдите й, с голи ръце. Предишният Ивън Уокър я беше спасил в онзи първи ден, за да може в последния ден бездушните му останки от човек и извънземно да я убият. В жестокостта нямаше ирония, имаше само жестокост.

Столът обаче беше пуст. Жертвата му беше изчезнала. Заглушителя огледа ремъците, придържали ръцете й. Косата, кожата, кръвта. Вероятно сама се беше освободила.

Приведе глава, вслуша се. Слухът му беше изключително силен. Можеше да чуе дишането на човешко същество от километър и половина в другия край на коридора, на онази, чийто гръбнак беше счупил, чиито кости беше разбил в бетонните стени. Чуваше дишането на войниците, присвити в обезопасените стаи из базата, в очакване да прозвучи сигналът, че всичко е чисто, тихите им гласове, шумоленето на униформите им, биещите им лудо сърца. Чуваше как електричеството жужеше в жиците в стената. Отделяше шума, който жертвата му издаваше, от объркващата какофония от шумове. Вслушваше се за ритъма на конкретно сърце, за един определен дъх наблизо. Тя не беше стигнала много далеч.

Не почувства задоволство, когато установи местоположението й. Акулата не чувства никакво задоволство, когато установява присъствието на бебе тюлен във водите близо до крайбрежието.

Създанието изскочи от стаята на крака, които не чувстваше: процесорът в мозъка му беше изключил сигналите за болка от раните, а намиращите се в артериите му микророботи бяха насочили кръвния поток към входящите точки на куршумите. Краката му бяха безчувствени, а сърцето му беше лишено от сетивност, както и умът му.

Три врати по-нататък. Вдясно. Застана за момент пред вратата, замръзна с отпуснати до тялото си ръце и приведена глава, вслушваше се. По някакъв начин жертвата му беше научила комбинацията и беше влязла в тази стая. Не се опитваше да разбере как е научила кода. Не спря да обмисли причината, поради която момичето беше в бялата стая, или какво й се е случило в тази стая. За него откъде идваше жертвата му и животът й преди това бяха без значение. Под силуета на тюлена на повърхността звярът се изстрелва от дълбините нагоре.

Наблизо е, съвсем наблизо. Чуваше дъха й от другата страна на вратата. Различаваше ритъма на сърцето й. Тя притискаше ухото си до вратата и също се вслушваше.

Ръката на Заглушителя се отдръпна, пръстите му се свиха в юмрук.

Завъртя хълбоци за максимална сила на удара и заби юмрука си в укрепената врата. От другата страна жертвата се сви, но твърде късно. Създанието улови шепа от косата й. Тя се отскубна с вик, кичур от косата й остана в ръката му.

Заглушителя извади вратата от пантите й и се втурна в помещението. Жертвата се препъваше по мокрия под, подхлъзваше се между две редици от метални кожуси с хардуер, които се редяха от двете страни на тясната пътека.

Уловил я беше натясно в едно от помещенията с оборудването за електрозахранването на сградата. Имаше само един път навън, а за да избяга, трябваше да мине покрай Заглушителя, което беше невъзможно.

Заглушителя не бързаше. Нямаше защо да бърза. Плъзгаше се сред образувалите се по пода локвички, скъсяваше разстоянието. Жертвата спря близо до задната врата. Може би бе осъзнала, че няма къде да избяга, нямаше къде да се скрие, нямаше друг избор, освен да се обърне и да се изправи пред създанието, което рано или късно трябваше да стане. Тя се завъртя надясно и скочи, посегна към дръжка в пространство, широко метър, между върха на една кутия и тавана. Ръката й се уви около една от захранващите жици и се вмъкна в малката ниша.

Уловена беше в капан.

Най-старата част от мозъка разбра предупреждението, преди изключително развитият процесор да съобщи на мозъчната кора: има нещо нередно.

Уловена беше в капан.

Заглушителя спря да зареди.

Факт: Дебел, с ръждив цвят, високоволтов кабел се люлееше свободно — прерязан или изтръгнат от таблото.

Факт: Фин слой вода покриваше пода и се събираше на локви в краката му.

Процесорът в мозъка му не можеше да забави времето, но можеше да забави възприятието от мозъка на приемника. В сгърчилото се време, сгърчило се до пълзене, кабелът падна от ръката на жертвата и описа грациозна, извисяваща се дъга. Искри полетяха от откритите жици, които се зарониха апатично като сняг.

Намираше се твърде далеч от вратата, за да избяга. А и оборудването от двете страни на Заглушителя беше плътно наредено чак до тавана. Нямаше отворено пространство, в което да се вмъкне.

Заглушителя скочи, изпънал тялото си в цял ръст успоредно на пода, прелетя на стъпка над пода, протегнал ръка, разперил широко пръсти, изпълнен с надежда да улови аления кабел, преди да направи контакт с водата.

Жицата, която грациозно падаше, се изплъзна от пръстите на Заглушителя. Светлината просветна от жиците, когато докоснаха пода, тихо като падащ сняг.