Рик Янси
Последната звезда (87)

86

Изправиха ме на крака и ме пъхнаха в къщата при Фъстъка, Меган и други двама типове с ръста на състезатели по американски футбол, които свалиха якетата си само за да покажат колко са яки. Имаха еднакви татуировки на изпъкналите бицепси: VQP. Ние бяхме в предната част на дневната, Меган на дивана гушкаше плюшеното мече, Фъстъка стоеше залепен до мен, въпреки че сега не ми се радваше много.

— Ти каза — обвини ме той.

Свих рамене.

— Куршумът излетя, Фъстък. Вече няма какво толкова да направят.

Той поклати глава. Не разбра метафората. Приведох се и прошепнах в ухото му:

— Поне не им казах за Каси, нали?

Споменаването на името на сестра му веднага го изправи нащрек. Долната му устна се издаде напред, очите му плувнаха в сълзи.

— Ей, стига сега, какво е това? А? Редник, твоите действия днес показаха изключителна смелост и бяха далеч над зова на дълга. Знаеш ли какво е полево повишение?

Фъстъка сериозно поклати глава. Не.

— Добре, току-що ти се случи, ефрейтор Фъстък.

Отдадох чест. Малкият изпъчи гърди, издаде напред брадичка, очите му горяха със стария огън на Съливан. Стегнато отвърна на козируването.

На верандата сержантът оживено спореше с втория в командването. Темата не беше никаква загадка — чуваха се ясно през отворената врата. Изпълнили бяха мисията си, казваше вторият в командването, време беше да довършват копелетата и да се връщат в базата. Залавяш и задържаш, отвърна в отговор сержантът. Заповедите ми не казваха нищо относно нечие приключване. Но не беше сигурна, долавяше се в гласа й. Вторият в командването изказа моя довод за сеещия бомби звяр високо горе в орбита: каквото и решение да вземеше за откачалките, те трябваше да се приберат в базата преди зазоряване или щяха да гледат Армагедон като зрители, настанени на първия ред.

Вратата с мрежата се отвори, тя се приближи и застана пред мен, лицето й беше толкова близо до моето, че улових нотка на парфюм. От толкова време не бях усещал мириса на парфюм, че главоболието ми изчезна за един-единствен, удивителен миг.

— Тя как ще извърши всичко, което каза? — кресна сержантът. — Как е възможно един човек…?

— Един е достатъчен. — Тихият ми тон контрастираше с кресливо зададения й въпрос. — И един човек е достатъчен, за да се промени светът. Чували сме за такива неща, сержант.

Взираше се в мен с тъмните си, неумолими очи, пълни със сто кинжала светлина.

— Ефрейтор — кресна тя на своя втори командващ, без да отклонява поглед от лицето ми, — тръгваме си. Съпроводете затворниците до хеликоптера. Те ще направят кратко пътешествие до дупката на заека. — После се обърна към мен. — Спомняш ли си „Страната на чудесата“.

Кимнах.

— Не се и съмнявай.