Рик Янси
Последната звезда (86)

85

Зомби

Първия човек, когото видях, беше Дъмбо.

Така разбрах, че съм мъртъв.

Отивам, където и ти отиваш, сержант.

Добре, Бо, този път май аз отидох там, където ти отиде.

Наблюдавах през искряща мъгла как извади охлаждаща торбичка от медицинската си чанта и разчупи печата, за да смеси химическите вещества. Познатото сериозно изражение на лицето му — маската на тревогата, — сякаш добруването на целия свят лежи на плещите му, това ми липсваше.

— Охлаждаща торбичка? — попитах го аз. — Що за рай е това, по дяволите?

Той ме изгледа с изражението, което казваше млъквай-работя. После притисна торбичката към ръката ми и ми каза да я придържам към тила си. Ушите му изглеждаха по-малки в искрящата мъгла. Може би това беше неговата райска награда — по-малки уши.

— Не биваше да те оставям, Бо — признах. — Съжалявам.

Той изчезна в мъглата. Почудих се кого ли ще видя след него. Малката? Кекса? Може би Флинстоун или Танка. Надявах се да не е старият ми съквартирант по палатка Крис. Родителите ми? Сестра ми? При мисълта, че ще я видя, стомахът ми се сви. Боже мой, имаме стомаси в рая, така ли? Каква ли ще е храната?

Лицето, което изплува пред погледа ми, беше непознато. Чернокожо момиче на моята възраст с перфектно оформени скули и красиви очи, но лишени от топлина. Светеха сурово като полиран мрамор. Носеше униформа със сержантски нашивки на ръкавите.

Проклятие. Дотук задгробният ми живот потискащо приличаше на живота ми на земята.

— Къде е тя? — попита момичето.

Приклекна пред мен и постави ръце на хълбоци. Слабо тяло като на атлет. Дълги, грациозни пръсти, грижливо подрязани нокти.

— Ще ти обещая нещо — каза тя. — Няма да се будалкам с тебе, ако ти не се будалкаш. Къде е тя?

Поклатих глава.

— Не знам за кого говориш.

Охлаждащата торбичка носеше облекчение на пулсиращата ми глава и това бе единственото й добро. Започна да ми просветва, че в крайна сметка може би не бях толкова умрял.

Момичето бръкна в джоба на гърдите си, измъкна смачкана хартия и я хвърли в скута ми. Боже мой, Катализатора лежеше на болнично легло, от нея стърчаха всякакви тръби, снимката приличаше на направена с видеокамера. Сигурно беше от времето, когато Вош й е поставял Дванайсетата система.

Погледнах към сержанта и отговорих:

— Никога през живота си не съм виждал този човек.

Тя въздъхна, после взе снимката и я напъха обратно в джоба си. Загледа се към кафявите полета, които проблясваха под ярката светлина на звездите. Мъглата се беше вдигнала леко. Счупен дървен парапет, замърсената бяла стена на къща със стопанство, силует на силоз зад рамото й. Май бяхме на предната веранда.

— Къде отиде? — попита момичето. — И какво възнамеряваше да направи, когато стигне там?

— Ако се съди по снимката, скоро никъде няма да може да отиде.

Децата. Какво са направили с Меган и Фъстъка? Стиснах устни, за да не задам въпроса. Хванали бяха Меган, нямаше съмнение — тя беше с мен, когато планината Ръшмор^[1] се стовари на главата ми. Може би не бяха хванали Фъстъка. Може би той все още се криеше в ямата.

— Казваш се Бенджамин Томас Периш — осведоми ме тя. — Известен като Зомби, бивш новобранец и настоящ сержант във взвод Петдесет и три, полудял миналата есен и избягал по време на операция, която си предвождал и се е провеждала в „Кемп Хейвън“. Членовете на бившия ти взвод са мъртви или изчезнали, с изключение на редника, чиято снимка ти показах. Марика Кимура, известна като Катализатора, която управляваше един от хеликоптерите и сега се е насочила на север от това място. Мислим, че знаем къде отива, но бихме искали да знаем защо и какво възнамерява да прави, щом стигне там.

Чакаше. Мисля, че замълча, за да мога да усетя тишината. Цялото име на Катализатора било Марика Кимура. Защо трябваше да науча първото й име и фамилията й от непознати?

Тишината се проточи. Преструвката й, че може да чака вечно, се усещаше, че е фалшива.

— Не съм откачалка — казах накрая. — Един от нас е, но не съм аз.

Тя поклати глава.

— Финяго, толкова далеч си от това да се спогодим, че не те виждам и с шибан телескоп. — Улови брадичката ми с дългите си пръсти и я стисна. Силно. — Нямам търпение за глупости, нямам и време. Какъв е планът, сержант Зомби? Каква е играта на Катализатора?

Силна беше, по дяволите. С мъка отворих устата си, за да проговоря.

— Шах.

Държа брадичката ми още една секунда, после я пусна с отвратено изсумтяване. Тръгна към входната врата на стопанството и се появиха два силуета, един висок и един малък — малък, колкото Фъстъка.

Сержантът се изправи и дръпна Фъстъка пред себе си, две силни ръце уловиха раменете му.

— Говори — каза тя.

Очите на Фъстъка се взираха в моите.

— Кажи нещо — заповяда тя.

Извади от кобура пистолета си и притисна дулото отстрани на главата му. Фъстъка дори не трепна. Не се разплака, не се развика. Тялото му беше спокойно, както и погледът му, очите му казваха: Мълчи, Зомби. Мълчи.

— Направи го и ще видиш какво ще последва — заканих й се аз.

— Ще го направя и с двамата — обеща ми тя. — Първо с него, после с момичето.

Премести оръжието към тила на Фъстъка. Отначало не разбрах, после ми се прииска да не бях разбирал. Когато дръпнеше спусъка, мозъка на Фъстъка щеше да се размаже по лицето ми.

— Добре — казах аз с равен глас — или поне равен, колкото беше възможно. — Тогава можеш да приключиш и с мен. После всички ще сме мъртви и ти ще можеш да обясниш този неудобен факт на командващия си офицер.

А след това направих нещо, което я завари неподготвена, това беше и целта, геният зад замисъла, който работеше, откакто бях на дванадесет. Усмихнах се. Със Специалната усмивка на Периш на сто процента.

— Каква беше преди всичката тази гадост да се случи? — попитах я аз. — Спринтьорка, нали? Или бегачка на дълги разстояния? Аз играех футбол. Уайд рисийвър. Не бях бърз, но ме биваше да ловя. — Кимнах. — Биваше ме.

Погледнах над главата на Фъстъка в очите й.

— Какво се случи с нас, сержант Спринт? Какво ни сториха? Преди година можеше ли да си представиш как прострелваш малко дете в главата? Не те познавам, но някак ми се струва, че не си била в състояние да го направиш. Наричай ме откачалка, но не мисля, че има и десет от седем милиарда души, които биха могли да го направят. Сега пъхаме бомби в гърлата им и оръжия в ръцете им, като че е най-естественото нещо на Земята, все едно се обличат или си мият зъбите. Чудиш се какво следва. Питам се, след като стигнеш до тази точка, има ли накъде по-ниско да падаш?

— Това ми трябваше — каза тя и се озъби, за да се подиграе на усмивката на Периш. — Да ми заизсипваш откачените си глупотевини.

— Марика се върна на мястото, където е била щракната снимката — казах й и също й се усмихнах. Очите на Фъстъка се разшириха: Зомби! Мълчи! — Щом стигне там, ще намери гадината, която ни прецака — нея, теб, мен и всички останали в това полукълбо, — а когато го намери, ще го убие. Вероятно после ще убие всеки новобранец с промит мозък в базата. Когато се върнеш — ако успееш да се върнеш, преди онзи грамаден зелен кучи син горе в звездите да заръси грамадни зелени тухли смърт, — ще убие и теб.

Отново се усмихнах. Омайна. Бляскава. Неустоима. Поне така ми казваха хората преди време.

— Сега свали оръжието, сержант Спринтьорка, и да се омитаме от тук.