Рик Янси
Последната звезда (85)

84

Заглушителя

Десет хилядолетия назад.

Десет хиляди години необвързани с време и пространство, лишени от сетива, чиста мисъл, материя без форма, движение без жестове, парализирана сила.

След това мракът се разцепи и се появи светлина.

Въздух изпълни дробовете. Кръвта тръгна през вените. Неограничена от десетте хиляди години в безкрайното съзнание, вече ограничено. Вече свободно.

Създанието изкачи стъпалата към стълбището.

Пулсираше червена светлина. Виеше сирена. Човешки глас крещеше в ушите:

— ОБЩА ЗАПОВЕД ЧЕТИРИ Е В СИЛА. ИМАТЕ ЕДНА МИНУТА, ЗА ДА СТИГНЕТЕ ДО ОПРЕДЕЛЕНАТА ВИ БЕЗОПАСНА ЗОНА.

Надигна се от дълбините.

Вратата отгоре се отвори и взвод бозайници вредители шумно се втурна през нея. Младежи с оръжия. В ограниченото място на стълбището човешката им воня беше непоносима.

— Ти да ни си глух, мамка му? — извика един от тях. Гласът беше дрезгав, звукът на езика им грозен. — Обща четири, идиот! Връщай задника си обратно в твоя бунк…

Прекърши врата на момчето. Изби останалите със същата ефикасност и бързина. Телата им се трупаха в краката му. Потрошени вратове, сърца, смазани черепи. В мига, в който умираха, вероятно се вглеждаха в очите на създанието, празни и немигащи, очи на акула, бездушния хищник от дълбините.

— ТРИ… ДВЕ… ЕДНО.

Стълбището потъна в мрак. Обикновен човек щеше да е като сляп. Но това се отнасяше до човешкия съд, в който беше, а той не беше обикновен.

Създанието беше подобрено.

В коридора на първия етаж на командния център системата от дюзи се задейства. Заглушителя вдигна лице и пи от хладките струи. Не беше вкусвал вода от десет хилядолетия и чувството беше разтърсващо и изпълващо с възторг.

Коридорът беше пуст. Вредителите се бяха оттеглили в укрития, където щяха да останат, докато двамата натрапници бъдат заглушени. Заглушени от нечовешко създание в човешко тяло.

В пороя гащеризонът бързо прилепна плътно към неговата могъща физика. Физиката му не носеше ограниченията на живота на това тяло, нямаше спомени от детството в стопанството, където беше отгледана черупката, нито от човешкото семейство, което го беше обичало и възпитавало, близките му, които един по един умряха, докато създанието само наблюдаваше и не си помръдваше пръста.

То не беше открило момиче в палатка в гората, което да държи в едната си ръка пушка, а в другата плюшено мече. Не беше носило раненото й тяло през море от белота, никога не я беше връщало от ръба на смъртта. Не беше спасявало нито нея, нито брат й, нито беше давало обещание да я защитава на всяка цена.

Нищо човешко не беше останало в него, нищо човешко наистина.

Създанието не помнеше миналото, следователно миналото не съществуваше. Неговата човешка същност не съществуваше.

Нямаше дори име.

Подобряващата система го информира, че във водата е поставено химическо вещество. То нямаше да почувства нито един от отровните му ефекти. Създанието беше създадено да издържа на болка, имунизирано пред страданието — неговото, както и това на жертвите му. Древните са имали поговорка за такова поведение. „Vincit qui patitur.“ И тя се отнасяше както до победените, така и до победителя. За да завоюваш, трябваше да устоиш не само на собственото си страдание, но и на страданието на другите. Безразличието е върховно еволюционно постижение, най-висшето стъпало на стълбицата на природата. Онези, които бяха създали програмата, която движеше тялото, което някога се наричаше Ивън Уокър, бяха разбирали тази важна подробност. Те бяха проучвали проблема в продължение на хиляди години.

Фундаменталният недостатък на човечеството беше неговата човешка природа. Безполезната, объркваща, саморазрушителна човешка склонност да обича, да съчувства, да се жертва, да се доверява, да си представя нещо отвъд границите на собствената си кожа — тези неща бяха отвели вида до ръба на разрушението. По-лошо, този единствен организъм беше застрашил оцеляването на целия живот на Земята.

Създателите на Заглушителя не трябваше да търсят много решения. Отговорът лежеше в другите видове, които бяха завоювали вътрешността на тази област, управляваха я с неподлежаща на въпроси власт в продължение на милиони години. Отвъд безукорната им структура причините акулите да властват в океана беше пълното им безразличие към всичко друго, което не служи за изхранване, размножаване и защита на територията. Акулата не обичаше. Не чувстваше съпричастност. Не познаваше доверието. Живееше в безукорна хармония със средата, защото нямаше никакви надежди нито желания. Нямаше и милост. Една акула не чувстваше съжаление нито угризения, не се надяваше на нищо, не мечтаеше за нищо, нямаше никакви илюзии за себе си или за друго, освен за себе си.

Някога един човек на име Ивън Уокър имаше мечта — мечта, която вече не си спомняше — и в тази мечта имаше палатка сред гората, а в палатката имаше момиче, което се беше нарекло човечество, и за създанието момичето струваше повече, отколкото собствения му живот.

Но вече не беше така.

Когато я намереше, а то щеше да я намери, щеше да я убие. Без угризения, без съжаление. Щеше да убие единствения човек, когото Ивън Уокър обичаше с всичката сила на човек, стъпил върху хлебарка.

Заглушителя се беше пробудил.