Рик Янси
Последната звезда (83)

82

Никаква светлина. Никакви сирени. Без никакъв глас, който да те утешава, е доста изнервящо. Пълен мрак, абсолютно мълчание. Първата ми мисъл беше, че Катализатора сигурно е прекъснала електрозахранването. Следващата ми мисъл беше, че това е странно, защото изобщо не бяхме обсъждали прекъсване на електрозахранването. Третата ми мисъл? Същата като на хеликоптера — Катализатора е подставено лице, двоен агент, който работи за Вош, за да изпълни нечестивия си план за пълно господство над света. Вероятно заради съглашение за подялба на властта: Много добре, решено е. Ти ще контролираш цялата територия на запад от Мисисипи…

Бръкнах в джобовете си за фенерчето. Убедена бях, че съм го взела. Спомнях си ясно, че проверих батериите, преди да ги пъхна. Изпаднах в паника — добре, не беше паника, станах припряна, припряна бях — извадих енергийно блокче и натиснах бутон, който не беше там. Проклет да си и проклети да са ти блокчетата, Бен Периш! Метнах блокчето в нищото.

Не бях дезориентирана. Знаех къде съм. Точно пред мен е коридорът към командния център. Можех да търся фенерчето пътьом. Голяма работа. Щом стигна в центъра, има два сериозно охранявани пункта, през които да мина, няколко стоманени врати с електронно заключване, които да разбия, четири етажа стъпала, дълъг километър и половина коридор, който завършва със зелена врата, чийто цвят няма да различа, освен ако не открия проклетото джобно фенерче.

Бавно тръгнах напред, с едната ръка проверявах напред, с другата потупвах, ровех и опипвах мунициите. Твърде много джобове. Твърде много проклети джобове. Дъхът ми е като торнадо, което фучи над прерията. Сърцето ми е товарен влак, който лети по релсите. Дали да не спра и да изпразня всичките си джобове? Няма ли така да спестя време? Продължавам, донякъде се учудвам на факта, че подробност като загубата на фенерче ще ме разтърси.

Замръзни, Каси. В подобни ситуации мракът е твой приятел.

Освен ако нямат радар, а те имат, разбира се. Заслепиха мен, няма съмнение, че те не са заслепени.

Не спрях. Припряна. Не в паника.

Вече бях на половината на коридора. Знаех, че съм на половината, защото намерих фенерчето и включих проклетото скътало се нещо. Снопът освети врати с матирано стъкло пред мен, неясно петно от блясък. Извадих пистолета. От другата страна на вратите беше първият контролен пункт. Сега знаех това със сигурност — или поне със сигурността, дадена ми от Катализатора. Освен това бе и мястото, на което трябваше да се срещнем, най-вече защото не можех да стигна по-нататък като неовластен, обикновен смъртен.

Командният център беше най-тежко охраняваната сграда в базата. За охраната й отговарят елитни части и е защитена от най-модерните технологии за наблюдение. След като Катализатора взриви и последната си отвличаща вниманието самоделна бомба, Катализатора щеше да влезе в центъра от другия край (проникна беше думата, която тя използва, и ме накара да се почувствам долнопробна) и да се срещне с мен там, след като Катализатора беше направила онова, което правеше най-добре: убила е хора.

— Преди да се срещнеш с мен ли ще убиеш Вош? — бях я попитала.

— Ако първо него открия.

— Ами не се отклонявай от пътя. Колкото по-бързо стигнем до „Страната на чудесата“…

А тя ме изгледа все едно: Ти не ме учи. Затова й отвърнах с поглед: Направо си те уча.

Сега оставаше само да чакам. Пристъпих странично до стената. Смених пистолета с автомата. Опитах се да не се притеснявам къде е тя, ако нея все още я имаше, и защо й трябва толкова време. А и трябваше да се изпишкам.

— И така, когато взривиш петата бомба…

— Четвъртата. Петата ще пазя за резерва.

— Резерва за какво?

— Ще я натъпча в устата му и ще я задействам.

Каза го безизразно. Без омраза, без задоволство, без нетърпение, нищо. Тя, разбира се, казваше повечето неща без емоция, но при такива думи човек би очаквал все някакво отношение да проличи.

— Май истински го мразиш.

— Омразата не е отговор.

Не зададох въпрос.

— Не става дума за омраза нито гняв, Съливан.

— Добре. Какъв е отговорът?

Имах чувството, че ме подтиква да задам въпроса.

Тя се извърна.

Чаках до вратата с матовото стъкло. Минутите се влачеха. Боже мой, колко време ще е необходимо на една супержена да пребори няколко часови и да заблуди охранителна система, която е пример за висша технология? След бесния устрем да стигна до това място, нищо. Щях да се отегча до смърт, ако не бях изплашена. Къде, по дяволите, беше Катализатора?

Щрак. Изключих фенерчето, за да пестя батериите. Злощастната екстра на моята спестовност беше, че мракът се завърна. Щрак. Светлина. Щрак. Мрак. Щрак, щрак, щрак, щрак.

Хсссс. Чух шума, преди да усетя водата.

Заваля.