Рик Янси
Последната звезда (68)

67

Остана прав, въпреки това имаше чувството, че пада от голяма височина. Стаята се завъртя, стените се сляха и изчезнаха. На вратата в другия край на стаята се виждаше силует, визуален ориентир, за който да се залови. Тръгна колебливо към него и спря.

— Какво си спомняш? — попита от вратата Вош. — До теб ли стоях? Поставих ли ръка на рамото ти? Какво са спомените ни, ако не върховното доказателство, че съществуваме? Ами ако ти кажа, че всичко, което си спомняш, откакто влезе в тази стая, всичко е лъжа, фалшив спомен, който е прехвърлен в твоя мозък от „бухала“ зад теб?

— Знам, че е лъжа — отговори Ивън. — Знам кой съм.

Трепереше. Беше му по-студено, отколкото в бялата стая под студения душ.

— О, онова, което „чу“, беше истината. Споменът е фалшив — въздъхна Вош. — Упорит си, нали?

— Защо да ти вярвам? — извика Ивън. — Кой си ти, че да ти вярвам?

— Защото аз съм един от избраните. На мен е поверена най-великата мисия в човешката история: спасението на нашия вид. Също като теб и аз знам какво предстои да се случи още от времето, когато бях момче. За разлика от теб знаех истината.

Очите на Вош се стрелнаха към капсулата. Тонът му от строг стана тъжен.

— Невъзможно е да ти опиша колко самотен бях. Само шепа сме тези, които знаем истината. В един сляп свят само ние имахме очи да я видим. Не сме имали избор — трябва да разбереш — нямаше избор. Не съм отговорен. И аз съм жертва като тях и като теб! — Гласът му се извиси гневно. — Има си цена! Това е цената! И аз я платих. Направих всичко, което поискаха от мен. Изпълних обещанието си и сега работата ми приключи.

Протегна ръка.

— Ела с мен. Позволи ми да ти дам един последен подарък. Ела с мен, Ивън Уокър, и се отърви от бремето си.