Рик Янси
Последната звезда (63)

62

Земята се отдалечи. Зомби се смали, превърна се в черна точка на сивата земя. Пътят свиваше надясно, като малката стрелка на земния часовник, който отбелязва изгубеното време, времето, което не може да се върне. Завой надясно, издигане, взрив от безброй звезди и горящият център на галактиката, фон на кораба-майка в ярко фосфоресциращото зелено, с пълен с бомби търбух, които ще заличат останките от цивилизацията. Колко градове има в света? Пет хиляди? Десет? Не знам, но те знаят. След по-малко от три часа сред върховната безмълвност на празнотата задните люкове щяха да се отворят и хиляди насочвани ракети с бойни глави не по-големи от хляб да се изсипят. Една обиколка на планетата. Всичко, което бяхме построили за десет столетия, щеше да изчезне за ден.

Останките щяха впоследствие да се уталожат на земята. Дъждовете да измият изпепелената и оголена земя. Реките да се върнат към естествените си корита. Горите и поляните, блатата и тресавищата да си възвърнат онова, което е било отрязано, отсечено, изпълнено, заравнено и заровено под тонове асфалт и бетон. Животинските популации щяха да се намножат неимоверно. Вълците да се върнат от север, равнините отново щяха да потъмнеят от стадата бизони и броят им да стигне тридесет милиона. Всичко щеше да стане така, все едно никога не сме били, раят щеше да се възроди и при тази мисъл нещо древно в мен, заровено дълбоко в спомена на гените ми, се зарадва.

— Спасител? — попита ме Вош. — Това ли съм?

Отсреща Съливан ме наблюдаваше. Изглеждаше дребна в твърде голямата за тялото й униформа, като детенце, което се е преоблякло заради играта. Странно как заедно се озовахме в това. Не ме хареса още в първия миг, в който ме видя. А аз си помислих за нея, че в главата й има нещо, което да я спаси от празноглавието, но е крайно недостатъчно. Познавах много момичета като Каси Съливан, стеснителни, но с безочливо поведение, притеснителни, но импулсивни, наивни, но сериозни, чувствителни, но вятърничави. За нея чувствата бяха по-важни от фактите, най-вече фактът, че мисията е безплодна.

Моята мисия беше безнадеждна. И двете бяха самоубийствени. Нито една не бе постижима.

В слушалките ми запращя. Боб беше.

— Имаме си компания.

— Колко са?

— Шест.

— Идвам.

Съливан се надигна, докато откопчавах колана си. Потупах я по рамото на път към кабината. Всичко е наред. Очаквахме го.

Отпред Боб посочи към екрана и идващите към нас хеликоптери.

— Заповеди, шефе? — сарказмът му беше само намек. — Ще се бием, ще се измъкваме или искаш да кацна?

— Поддържай курса. Те ще се откажат…

— Чакай. Те ни спират — той се вслуша. Вече ги виждах, право пред нас, летяха в бойна формация. — Добре — каза той и се обърна към мен. — Три предположения. Първите две са без значение.

— Нареждат ни да кацнем.

— Сега е мой ред: „Майната ви“. Нали?

Поклатих глава.

— Не казвай нищо. Летим.

— Нали си даваш сметка, че ще стрелят по нас?

— Влезем ли в обсега им, само ми кажи, става ли?

— О, значи това е планът. Ние ще ги свалим със стрелба. И шестте.

— Грешката е моя, Боб. Имам предвид да ми кажеш, когато влезем в обсега им. Каква е скоростта ни?

— Сто и четиридесет възела. Защо?

— Удвои.

— Невъзможно. Максималната е сто и деветдесет.

— Тогава достигни максималната скорост. Не променяй посоката.

Влизаме право в пастта ви.

Полетяхме напред. По кожуха на хеликоптера мина тръпка, двигателите виеха, вятърът фучеше. След две минути дори неподобреното око на Боб виждаше първия хеликоптер, който летеше право към нас.

— Нареждат ни да кацнем — извика Боб. — В обсег след тридесет!

— Какво става? — главата на Съливан се показа между нас. Зяпна, когато се вгледа и разбра какво се случва.

— Двадесет! — извика Боб.

— Двадесет какво? — извика тя.

Щяха да се откажат, сигурна бях. Щяха да се откажат или да разрушат формацията, за да ни пропуснат. Нямаше и да стрелят по нас. Заради риска. Рискът е ключът, това ми беше казал Вош. Научил беше вече за избиването на ударния отряд и за присвоения хеликоптер. Констанс не би го направила, а Уокър беше заловен. Така че оставаше само един човек, който би могъл да извърши успешно подобна акция: неговото творение.

— Десет секунди!

Затворих очи. Хъбът, моят верен спътник, затвори всичките ми сетива, потопи ме в онова пространство без звук, без светлина.

Идвам, кучи сине. Искал си да създадеш човек без нищо човешко в него. Сега ще го получиш.