Рик Янси
Последната звезда (56)

55

В крайна сметка научих, че било възможно да чуеш собствения си крясък на фона на двигателите на хеликоптер.

Научих и че животът не преминава пред очите на човек, когато е на косъм от смъртта. Единственото, което просветна в моите мисли, бяха очите на Мечо, немигащи, пластмасови, бездънни, бездушни и пълни с душа.

Щях да падна от няколкостотин метра височина. С такава сила се гърчех да предотвратя падането, че почти изкълчих рамото си. Нямаше за какво да се задържа, за да спра падането, някой задържаше мен, а след това този някой ме издърпа на борда.

Тупнах по лице във вътрешността на хеликоптера. Отначало се почувствах като Жива съм! После дойде усещането. Ще умра! Независимо кой ме беше спасил и ме вдигаше на крака, имах като цяло три възможности; четири с фалшивата възможност за оръжието, защото да стрелям с оръжие в металния корпус на хеликоптера, беше много лоша идея.

Имах юмруци, лютивият спрей, който се намираше в един от двадесет и деветте милиона джоба на новата ми униформа, или най-трудното, най-ужасяващото оръжие от целия възхитителен арсенал на Каси Съливан: главата ми.

Завъртях се и забих челото си в средата на лицето. Прас!, строших нос, после рукна кръв. Много кръв, направо гейзер, но ударът остана без последствия. Тя не помръдна и на сантиметър. Дори не мигна. Била е — с каква дума описа невероятната, гадна и странна промяна, която Вош беше направил с нея? — подобрена.

— Полека, Съливан! — Катализатора се извърна, за да изплюе кръв с размера на топка за голф.