Рик Янси
Последната звезда (53)

52

Зомби

Наблюдавах Катализатора, докато носеше последните два трупа да ги скрие в стария гараж. Носеше по един във всяка ръка. Разбирах как е възможно и все пак беше малко страшно да гледам. Чаках до празния гроб тя да се покаже. Не стана. О, Боже. Сега какво?

В гаража миризмата на бензин и масло ми припомни миналото. Преди да се появи Зомби, имаше едно хлапе на име Бен Периш, което работеше по колите с баща си в събота следобед, последно се занимаваха с един яркочервен корвет, модел ’69, подарък за седемнадесетия му рожден ден от баща му — момче, което всъщност не е можело да си позволи навремето такава кола и се преструваше, че е за неговия единствен син, но и двамата знаеха истината. Рождения ден на Бен беше извинение да купят колата, а колата беше извинение баща и син да прекарват повече време заедно, докато часовникът отброява миговете до дипломирането, после колежа, после внуците, пенсионирането и гроба. Гробът се появи неочаквано на първо място в списъка, но не изпревари колата. За няколко съботни следобеда имаха колата.

Катализатора вече беше поставила жертвите си една до друга, беше прекръстила ръцете им на гърдите. Но тя никаква не се виждаше. За секунда изпаднах в паника. Всеки път, когато очаквах зиг, следваше заг. Преместих тежестта на здравия си крак и свалих пушката от рамо.

От мрака навътре в гаража се чу пронизителен вой, прекъснат от сумтене. Закуцуках покрай редиците сандъчета с инструменти и скупчени бидони с масло, намерих я зад тях, седеше до пепеливата на цвят стена, придърпала колене до гърдите си.

Не можех да стоя прав, много ме болеше. Седнах до нея. Тя избърса страните си. За пръв път виждах Катализатора да плаче. Не я бях виждал да се усмихва и вероятно нямаше да я видя, но я видях да плаче. Смаях се.

— Не си имала избор — казах й. Сигурно изравянето на труповете й беше дошло в повече. — А и те не са разбрали преместването, нали?

Тя поклати глава.

— О, Зомби.

— Не е късно, Катализатор. Можем да отменим. Съливан няма нищо да направи без нас.

— Нямаше да й се налага да прави нищо, ако ти не се беше изпречил пред Уокър.

— Може би нямаше да се изпреча, ако ти ми беше доверила истината.

— Истината — повтори тя.

— Важната дума тук е доверила.

— Аз ти имам доверие, Зомби.

— Интересен начин да го покажеш.

Тя поклати глава. Тъпият му Зомби, пак сбърка.

— Знам, че няма да кажеш.

Тя протегна крака и от гърдите й изпадна пластмасов съд. В него забълника яркозелена течност. Ампула антифриз.

— Една лъжица трябва да стигне — каза тя толкова тихо, че не вярвах думите й да са отправени към мен. — Дванайсетата система ще ме защити. Ще ме защити…

Грабнах капсулата от скута й.

— По дяволите, Катализатор, не си го изпила, нали?

— Върни ми го, Зомби.

Въздъхнах. Приех отговора й за отрицателен.

— Каза ми какво се е случило, но не ми каза как.

— Ами знаеш. — Тя махна с ръка във въздуха. — Обичайния начин.

Добре. Заслужих си го.

— Казваше се Бръснача. — Тя се намръщи. — Не. Името му беше Алекс.

— Новобранецът, който е застрелял Малката.

— Заради мен. За да избягам.

— Онзи, който е помогнал на Вош да те настрои с тяхната система.

— Да.

— А после Вош е нагласил и двама ви.

Тя ме изгледа със своя неподражаем, безстрастен поглед на Катализатора.

— Това какво означава?

— Вош го е оставил с теб онази нощ. Сигурно е знаел, че Бръснача си е… ако ви остави насаме, това ще доведе до…

— Ти полудя, Зомби. Ако на Вош и през ум му е минало такова нещо, той никога не би оставил Алекс да ме пази.

— И как така?

— Защото любовта е най-опасното оръжие в света. По-нестабилно е и от урана.

Преглътнах. Гърлото ми пресъхна.

— Любовта.

— Да. Любовта. Ще ми върнеш ли ампулата?

— Няма.

— Мога да си я взема.

Беше много близо до мен и ме гледаше с очи, които бяха съвсем малко по-светли от заобикалящия ни мрак.

— Знам, че можеш.

Напрегнах се. Имах чувството, че би могла да ме нокаутира със замахване на малкия си пръст.

— Искаш да знаеш дали аз го обичах. Това искаш да ме попиташ.

— Не ми влиза в работата.

— Никого не обичам, Зомби.

— Ами, няма нищо. Още си млада.

— Престани. Престани да се опитваш да ме разсмееш. Жестоко е.

В мен се заби нож и се завъртя. Болката от куршума беше като ухапване от комар в сравнение с болката от този нож. По някаква причина, щом съм до това момиче, следва болка, и то не само физическа. И след като познавах много добре и двата вида страдание, бих предпочел десет пъти да ме прострелят, отколкото сърцето ми да е разсечено на две.

— Голям си трън — осведоми ме тя. И с въртеливо движение взе ампулата антифриз. — От самото начало си го помислих.

Поднесе ампулата наполовина до устата си. Течността заблестя в неоновозелено. Техният цвят.

— Това направиха, Зомби. Това е светът, който създадоха. В него да дадеш живот е по-жестоко, отколкото да отнемеш. Аз проявявам милост. Мъдра съм.

Вдигна ампулата към устните си. Ръката й трепна, яркозелената течност се заплиска чак до ръба и потече по пръстите й. В очите й се появи същият мрак, който изпълваше същината ми.

Не се отдръпна, когато обвих пръсти около китката й. Не използва подобренията си срещу мен, не ми откъсна главата. Почти не се възпротиви, когато я принудих да отпусне ръка.

— Изгубих се, Зомби.

— Ще те намеря.

— Не мога да помръдна.

— Ще те нося.

Политна настрани към мен. Прегърнах я. Обгърнах с длани лицето й, прекарах пръсти през косата й.

Мракът пропълзя около нас, нямаше да се задържи.