Рик Янси
Последната звезда (5)

4

Хвърлих се към прозореца на наблюдателната кула, земята се втурна насреща ми.

Приземих се на бетона, без да си счупя нито една кост. Нямаше да почувствам никаква болка. Врагът ме беше подобрил да устоявам и на по-големи падания. Последният ми скок започна на хиляда и петстотин метра височина. Нищо работа.

Приземих се, претърколих се и се изправих, хукнах към кулата, после се спуснах по пътеката към бетонната бариера и оградата, която завършваше с бодлива тел. Вятърът свистеше покрай ушите ми. Вече бях по-бърза и от най-бързото животно на Земята. В сравнение с мен гепардът бе костенурка.

Часовите, охраняващи периметъра, сигурно ме бяха видели и мъжът на наблюдателната кула също, но никой не стреля, никой не даде заповед да ме застрелят. Полетях към другия край на пътеката като куршум, изстрелян от дулото на оръжие.

Не могат да те уловят. Как биха могли да те уловят?

Вграденият в мозъка ми процесор направи изчисленията, преди да докосна земята, и вече беше предал информацията на хилядите микроскопични микророботи, внедрени в мускулната ми система. Не трябва да мисля за скоростта, нито да преценявам времето, нито да планирам нападението. Хъбът го прави вместо мен.

Край на пътеката. Скок. Допрях за миг съвсем леко с крака повърхността на бетонната бариера, после се отблъснах и се изстрелях към оградата. Бодливата тел бе съвсем близо до лицето ми. Проврях пръстите си в пролука, широка пет сантиметра, между намотките и горния прът над нея. Прелетях над оградата с краката напред, с извит гръб и изпънати ръце.

Стабилизирах се при приземяването и отново се затичах с всички сили, изминах деветдесетте метра по откритото пространство между оградата и гората за по-малко от четири секунди. По мен не изстреляха и един куршум. Дърветата се затвориха зад мен като дръпната завеса, стъпките ми бяха уверени по хлъзгавата, неравна земя. Стигнах до реката, водите й бяха бързи и черни. Докато я пресичах, краката ми сякаш едва се докоснаха до повърхността й.

От другата страна гората постепенно стана рехава и се откри тундра — съхранена природа с километри, които се простираха към северния хоризонт, безкрайна дива пустош, в която щях да се изгубя, да остана незабелязана, необезпокоявана.

Свободна.

Тичах с часове. Дванайсетата система ме поддържаше. Тя възстановяваше силите на ставите и костите ми. Вдъхваше сили на мускулите, възвръщаше силите ми, издръжливостта, заличаваше болката. Трябваше само да се отпусна. Трябваше само да имам доверие и щях да издържа.

VQP. Бръснача беше издълбал тези три букви на ръката си на светлината от сто горящи тела. VQP. Побеждава онзи, който издържи.

Някои неща — бе ми казал той вечерта, преди да умре, — чак до най-дребното от всички, си заслужават сбора от всички останали.

Бръснача беше осъзнал, че никога няма да избягам и да оставя Малката да страда. А аз трябваше да се досетя, че той ще ме спаси, като ме предаде. Още в самото начало го беше направил. Бе убил Малката, за да живея аз.

Скучната околност се простираше във всички посоки. Слънцето се спускаше към хоризонта на безоблачното небе. Сълзите ми замръзваха, още не потекли заради хапещия вятър, жулещ лицето ми. Дванайсетата система защитава от болката, която засяга тялото, но е безпомощна срещу болката, която смазва душата.

Часове по-късно продължавах да тичам, докато остатъците от светлината бледнееха върху небето и се появиха първите звезди. На хоризонта се показа корабът майка — висеше като зелено око без клепач, което се взира надолу. Никой не бягаше от него. Никой не се криеше. Корабът майка беше недостижим, непревземаем. Дълго след като и последният човек бъде унищожен и сведен до шепа пръст, той ще стои там, неумолим, непробиваем, непознаваем: Бог беше детрониран.

И продължих да тичам. През праисторическия пейзаж, в който човешки крак не беше стъпвал, през света, какъвто е бил преди доверието и сътрудничеството да вдъхнат сили на звяра на напредъка. Сега светът се връщаше към това, което бе представлявал, преди да го опознаем. Изгубеният рай. Възвърнатият рай. Спомних си усмивката на Вош, тъжна и горчива. Оцеляла. Такава ли съм?

Тичах към нищото, тичах от нищото, тичах през пустия пейзаж със съвършена белота под необятността на безразличното небе. Вече разбирах. Мисля, че го проумях най-накрая.

Намали човешката популация до контролирана численост и после изтръгни от нея човешкото, защото доверието и сътрудничеството са истинските заплахи за крехкото равновесие на природата, неприемливите грехове, които докараха света до ръба на пропастта. Другите са си направили извода, че единственият начин да спасят света, е да унищожат цивилизацията. Не отвън, ами отвътре. Единственият начин да се унищожи човешката цивилизация, е като се промени човешката природа.