Рик Янси
Последната звезда (36)

35

Зомби

Нямаше да позволя Дъмбо да изгние на мястото, където загина. Нямаше да го оставя на плъховете, гарваните и мухите. Нямаше и да го изгоря. Нямаше да оставя костите му да бъдат изровени и разпилени от лешояди и всякаква животинска сган.

Щях да изкопая гроб за него в студената, корава земя. Да го погреба с медицинската му чанта, без пушка. Дъмбо не беше убиец, той беше изцелител. Два пъти спаси живота ми. Не, три пъти. Трябва да броя и случая, когато каза на Катализатора къде точно да ме простреля онази нощ в Дейтън.

Из барикадите имаше десетки избелели знамена. Щях да отбележа гроба му с тях. Тъканта щеше да избелее до бяло. Дървените дръжки щяха да паднат и бавно да изгният. А ако Уокър не успееше да взриви кораба-майка, взривът от бомбите щеше да помете всичко — нямаше да останат нито знамена, нито гроб, нито Дъмбо.

После земята щеше да се успокои и над моя приятел да поникне трева, щеше да го покрие с одеяло от тучна зеленина.

— Зомби, няма време — осведоми ме Катализатора.

— За това има време.

Не продължи спора. Сигурен бях, че имаше още десет довода, които да ми изложи, но си ги запази за себе си.

Свърших след пладне. Мили Боже, този проклет ден се оказа хубав. Седяхме до могилата от прясно разровена земя, извадих останалите енергийни блокчета и ги раздадох. Катализатора едва-едва гризна от своето, останалото мушна в джоба на якето си.

— Заекът ли? — попитах аз.

Тя изсумтя нещо в отговор. Жената на име Констанс погълна цялото си блокче. Щом отворихме дума за зайци, очите й веднага започнаха да търсят някой заек, носът й трепереше, сякаш душеше въздуха за опасност. Пушката на Дъмбо лежеше на земята до нея. Отначало не искаше да я вземе. Имала някакъв проблем с оръжията. Я, ама наистина ли? И как е оцеляла толкова дълго тогава?

Имаше и друго странно: отец Заглушител беше казал нещо подобно за оръжията — точно преди Констанс да му пръсне главата с моето.

— Някой иска ли да каже нещо? — попитах.

— Не го познавах много — отговори Катализатора.

— Аз пък хич — рече Констанс. Май реши, че думите й са прозвучали твърде грубо, защото добави: — Горкото момче.

— От Питсбърг беше. Фен на „Пакърс“. Видеоигри. Бил е геймър. — Поех дълбоко дъх. По дяволите. Не изглеждаше много. Всъщност нищо не беше. — Повикът на дълга. Малко му оставало до най-високото ниво.

Катализатора рече:

— Каква ирония.

— Сигурна съм, че е бил много сладко момче — намеси се Констанс.

Поклатих глава.

— Дори не научих истинското му име. — Обърнах се към Катализатора: — Сега останахме само двамата.

— За какво говориш?

— Взвод Петдесет и три. Други няма — щракнах с пръсти. — Исусе, забравих Фъстъка. Значи трима. Кой би си го помисли в началото? Че ще останем само трима. Аз бих заложил всичките си пари на теб. Не че парите вече означават нещо. Или моята преценка. Фъстъка, Христе, това дете е неунищожимо. Ами аз? Никога. И след милион години. Трябваше да съм умрял вече много пъти, изгубих им броя.

— Има си причина да си тук. — Констанс се наведе към мен и засочи към гърдите ми. — Има специално място в неговия план за теб.

— Чий план? На Вош ли?

— На Бог! — Жената погледна към Катализатора, после отново погледна към мен. — Място за всички нас.

Погледнах към могилката в краката си.

— А какво е било неговото място? Какви са били плановете на Бог за Дъмбо? Да поеме куршума вместо мен, за да мога аз да изпълня своята задача според неговия план, какъвто ще да е, така ли?

— Мисля, че си прав, Зомби — каза Катализатора. — Няма смисъл. Въпрос на късмет.

— Точно. Късмет. Неговият е лош. Моят — добър. Като да се натъкнеш на Констанс, която се крие в оная яма, а после ти да се натъкнеш на нас двамата.

— Да. Нещо такова — лицето й беше безизразно.

— Да поговорим за побеждаването на шансовете. Ти знаеш какво означава това, нали, Катализатор?

— Какво означава, Зомби? — и гласът й беше безизразен, монотонен, безчувствен.

— Това е като един от онези моменти във филмите. Знаеш за какво говоря. Онова, което се случва, и те кара да поклатиш глава, че няма да стане, и да тръгнеш да търсиш изход от безизходицата. Добрите се появяват за нула време. Лошите изведнъж се оказват сгащени тъпанари. Съсипват ги вместо теб. Размазват всичко наред. Не става така в истинския свят.

— Така е по филмите, Зомби — каза Катализатора. Не помръдваше. Знаеше накъде бия. Знаеше. Не съм срещал по-умен човек от нея. Или по-страшен. Нещо в това момиче ми изкарваше ангелите. Открай време беше така, още от първия ден, когато я видях в лагера да ме гледа как правя лицеви опори върху юмруци на двора, докато от кокалчетата ми не потече кръв. Начинът, по който гледаше човек, разсичаше те, както се разсича риба върху дъска. И беше студена. Не студена като студеното във фризер или като студа на несвършващата зима. Студена като сух лед. Студена като студ, който изгаря.

— А, филмите! — извика тихо Констанс. — Как ми липсва киното!

Дойде ми до гуша. Край. Прицелих пистолета си в главата на Констанс.

— Само да докоснеш пушката и си мъртва. Да мръднеш сантиметър само и съм приключил с теб.