Рик Янси
Последната звезда (27)

26

Зомби

Северната част на Урбана, старата магистрала минаваше през поле със стопанства, оставените на угар полета от двете страни светеха сребристосиви на ярката звездна светлина, изгорелите черупки на къщите чернееха на светлината. Пещерите се намираха на четиринадесет километра и половина, ако враната лети североизточно, обаче аз не бях врана. Нямаше да следвам тази магистрала и да рискувам да се изгубя. Ако вървя, без да спирам, трябваше призори да стигна до целта.

Това щеше да е лесната част.

Убийци със свръхчовешки сили, които могат да изглеждат като всеки — например като мила, пееща химни възрастна гражданка. Дечица, които скитат близо до лагери и скривалища, с бомби, вмъкнати в гърлата им. Това надали насърчава проявите на гостоприемство към непознати.

Чакаха ме часови, скрити бункери, гнезда на снайперисти, може би и зла немска овчарка или един-два добермана, капани с опънати жици, капани, които се стоварват отгоре ти. Врагът взриви основното лепило, което ни съединяваше, превърна всеки външен в друг, чието присъствие трябва да се елиминира. Странно беше с налудничава странност — след пристигането на чуждия разум, ние си станахме чужди.

А това означаваше, че шансовете да ме застрелят, ако ме видят, са много високи. Клоняха към 99,9 процента.

Ами хубаво. Веднъж се живее, нали?

Поглеждах към малката карта, отпечатана на гърба на брошурата, толкова пъти, че се вряза в паметта ми като спомен. Междущатско шосе 68 на север до шосе 507. По шосе 507 на изток до шосе 245. След това оставаше по-малко от километър на север и бях там. Нищо работа, направо песен. От три до четири часа бързо ходене на празен стомах и без почивка за сън и по изгрев щях да съм там.

Щеше да ми трябва време да разузная. Нямах време. Щеше да ми трябва план за действие как да приближа враждебно настроен часовой. Нямах план. Щяха да са ми необходими определени думи, с които да ги убедя, че съм един от добрите. Не знаех кои ще са подходящите думи. Разполагах само със своята омайна личност и убийствена усмивка.

На кръстовището на 507 и 245 имаше огромна табела с грамадна, ръждива на цвят стрелка, сочеща на север: Пещерите на Охайо. Теренът се издигаше, пътят се извисяваше към звездите. Нагласих оптичния визьор и огледах горите вляво за зелена светлина. Легнах по корем, от предпазливост да не би да има някой на височината, и пълзях през останалата част от пътя до върха. Павиран път се виеше през друга група дървета към няколко сгради, малки сиви петънца на сив фон. На четиридесет и пет метра имаше каменен маркер с бели, изписани един върху друг инициали на името на местността: ПО.

Тръгнах полека нататък, така както ме бяха обучили в лагера. Бавно пълзене, с лице към земята, в едната ръка пушката, другата — протегната напред. С тази скорост надали щях да стигна до пещерите преди двадесет и първия си рожден ден, но беше за предпочитане да стигна тогава, отколкото да не го доживея. На всеки няколко метра спирах, за да вдигна глава и да огледам терена. Дървета. Треви. Кълбо от скъсани електрически мрежи. Боклук. Мъничка обувка за тенис, обърната настрана.

След още стотина метра — и сто години по-късно — протегнатите ми пръсти напипаха метал. Не вдигнах глава, примъкнах го пред лицето си.

Разпятие.

По гърба ми пробягаха ледени тръпки. Нямах време да мисля, разказа ми Съливан. Видях да проблясва метал. Помислих, че е оръжие. Затова го убих. Заради разпятие го убих.

Прииска ми се изобщо да не ми беше разказвала. Така щях да реша, че намереното на земята разпятие е добър знак. Може би щях да си го сложа на врата за късмет. Вместо това се почувствах, сякаш огромна черна котка пресече пътя ми. Оставих Исус да лежи на земята.

Хшът, хшът, замирах. Оглеждах. Хшът, хшът, замирах. Оглеждах. Вече виждах сгради, магазинче за сувенири и туристически център, останките на каменен кладенец. Иззад сградите, вплетено сред зелените проблясъци на дърветата и с размера на палец, яркозелено кълбо вървеше право към мен.

Замръзнах. Съвсем открит бях. Нямаше къде да се прикрия. Петното ставаше все по-голямо, вече стигаше до туристическия център. Повдигнах се на лакти и го видях през мерника на М16. Толкова беше дребничък, че първоначално го взех за дете.

Черни панталони, черна риза и яка, която в по-добрите си дни е била бяла.

Май попаднах на собственика на разпятието.

Вероятно трябваше да го застрелям, преди да ме е видял.

Ама глупост. Що за тъпа идея. Застреляй го и целият лагер ще се юрне по петите ти. Стреляй само ако стрелят по теб. Тук си, за да спасяваш хора, забрави ли?

Мъжът в черно със зелена топчеста глава изчезна зад ъгъла на сградата. Започнах да броя секундите. Когато стигнах 120 и той не се беше появил, пропълзях до най-близкото дърво, където натрих суха трева и пръст по лицето си и се опитах да овладея дишането и мислите си, в този ред. По-добре се справих с дишането.

Вече разбирах защо Вош пренебрегна Катализатора и направи мен сержант на отряда. Тя несъмнено беше по-мъдрият избор — по-умна от мен, по-добър стрелец, по-изострени инстинкти. Но вместо това аз получих мястото, защото имах нещо, което тя нямаше — сляпа лоялност към каузата и непоколебима вяра в нейната първостепенна важност. Добре де, всъщност това са две качества. Както и да е. Мисълта ми е, че всеки път вярата смазва умните. Инстинктите побеждаваха разума. Поне важеше, ако човек иска армия от заблудени, самоубийствено настроени палячовци, изпълнени с желание да жертват живота си, за да не се налага врагът да ги очиства.

Не можех да се крия вечно на това място. А и не бях оставил Дъмбо, за да може той да умре, докато аз си крия задника и чакам някоя идея да споходи кроманьонския мозък, с който съм бил благословен.

Всъщност онова, което ми трябваше, бе заложник.

Естествено, идеята ме осени пет минути, след като идеалният кандидат се скри.

Надзърнах иззад дървото към туристическия център. Нищо. Профучах до най-близкото дърво, спрях на земята, надзърнах. Нищо. Две дървета по-нататък и около четиридесет и пет метра по-близо, все още не го виждах. Вероятно е открил някое уединено място да се изпикае. Или вече беше долу, на сигурно и топло, и разказваше на Катализатора, че горе всичко е чисто, докато нежно люлее Малката, за да я приспи.

Фантазирам си за тези пещери, откакто Катализатора тръгна, само че свещеникът не беше включен, иначе двете с Малката бяха на топло, на сухо и добре нахранени през безкрайната проклета зима. Мислех какво ще кажа, когато най-накрая я видя. Тя какво ще ми каже. Как съвършено подходящата фраза може да я накара да се усмихне. Част от мен вярваше, че тази безкрайна война ще свърши в мига, в който изтръгна усмивка от това момиче.

Добре, реших да забравя за свещеника. В туристическия център би трябвало да има човек. Може би щях да се окажа с половин дузина заложници, но който моли, не може да избира. Трябваше веднага да се вмъкна в пещерите.

Огледах терена, набелязах пътя си, мислено преговорих нападението. Оставаше ми една зашеметяваща граната. На моя страна беше и елементът на изненадата.

Изненадата беше хубаво нещо. Имах пушката си и оръжието на Дъмбо. Вероятно не беше достатъчно. Щяха да имат повече оръжие, което означаваше, че ще умра. Което означаваше, че Дъмбо ще умре.

Към мен гледаше един прозорец. Разбих го с приклада на пушката, хвърлих гранатата и после изтичах зад сградата към предната врата. Шест секунди и край. Нямаше да разберат какво ги е сполетяло.

Такава ще бъде историята ми — в крайна сметка, — когато я разказвам на внуците си един ден: толкова съсредоточен бях да наблюдавам прозореца, че забравих да внимавам къде стъпвам.

Искаше ми се да имам друго обяснение за това как паднах в ямата, широка два метра, два пъти по-дълбока. Човек нямаше как да пропусне такава дупка, дори в тъмното, не само заради размерите й, ами и заради онова, което имаше в нея.

Трупове.

Стотици трупове.

Трупове на възрастни, на деца, трупове със средни размери. Облечени трупове, полуоблечени трупове, голи. Трупове на наскоро умрели и на не чак толкова скоро. Цели трупове, части от трупове и части, които някога са били в труповете, но вече не бяха там.

Потънах до ханша в хлъзгавата, воняща маса и краката ми не намираха дъното — продължавах да… потъвам. Нямаше за какво друго да се заловя, освен за труповете, които се плъзгаха под мен. Пресен труп се изправи пред мен — наистина пресен, жена на около тридесет, русата й коса беше изплескана с пръст и кръв, две черни очи, на едната буза имаше подутина с размера на юмрука ми, кожата й все още розовееше, устните й бяха пухкави. Вероятно беше мъртва едва от няколко часа.

Извърнах се. По-добре беше да виждам гниещи лица, отколкото някое, което прилича на живо.

Потънал бях до раменете си и продължавах да се смъквам надолу. Щях да се задуша сред човешки останки. Да потъна в смърт. Метафората беше толкова нелепа, че за малко не избухнах в смях.

И тогава пръстите се увиха около врата ми.

А после нейните устни, които със сигурност не бяха студени като на труп, прошепнаха в ухото ми:

— Не издавай и звук, Бен. Прави се на мъртъв.

Бен ли? Опитах се да извърна глава. Невъзможно. Хватката й беше твърде силна.

— Имаме право на един опит — прошепна гласът. — Затова не мърдай. Знае къде сме и идва.