Рик Янси
Последната звезда (23)

22

Не знам защо си правя труда да пиша тези неща. Никой никога няма да ги прочете — а ако ги прочетеш ти, Ивън, ще те убия.

Предполагам, че мога да се обърна към Мечо. С него винаги е лесно да се говори. С часове си общувахме, водехме прекрасни разговори през онези седмици, когато бяхме само двамата и се криехме в гората. Мечо е отличен слушател. Не се прозява, не прекъсва, нито си тръгва. Никога не възразява, никога не върти игрички, не лъже. Отивам, където и ти отиваш, това е прекрасното на Мечо.

Мечо е доказателство, че истинската любов не е задължително да е сложна, нито да е взаимна.

Ивън, в случай че четеш това: сменям те за плюшено мече.

Не че двамата с теб сме били двойка.

Никога не съм била от онези момичета, които по цял ден лелеят мечти за сватбата си и как щели да срещнат идеалния мъж, да отгледат три цяло и две десети деца в предградията. Когато си мислех за бъдещето, то се развиваше в голям град, имаше кариера или пък живот в къща някъде с много зеленина, например Върмонт, писане на книги, дълги разходки и куче, което щях да нарека Перикъл или с някое друго рядко гръцко име, за да знаят хората колко съм образована и начетена. Или пък може би щях да съм лекар и да лекувам болни деца в Африка. Щях да върша нещо значимо. Нещо, което си заслужава, и може би някой ден някой щеше да го забележи и да ме наградят с плакет, някаква друга награда или да нарекат улица на мое име. Съливан авеню. Магистрала „Касиопея“. Момчетата не участваха много в моите мечти.

В колежа щях да правя секс. Не пиянски секс, нито пък щях да си легна с първото момче, което е поискало да си легне с мен, само за да кажа: Ей, правих секс — така, както хората опитват екзотична храна: Ей, ядох пържен скакалец. Щях да го направя с някого, когото чувствам близък. Любовта не беше необходима, но взаимното уважение, любопитството и нежността щяха да са приятно допълнение. А и той щеше да е момче, което намирам привлекателно. Твърде много секс си е загуба за хора, които не са такива. Защо ти е да спиш с някого, който не те привлича. Но хората го правят. Или го правеха. Не, вероятно все още го правят.

Защо мисля за секс?

Добре, не съм честна. Това е лъжа. Мили Боже, Кас, ако не можеш да си откровена в собствения си дневник, къде можеш да си? Вместо да си кажеш истината, ти се шегуваш със себе си и правиш плахи препратки, сякаш някой ден, след милион години, някой ще прочете написаното и ти страшно ще се притесниш.

Сериозно.

Поне тази вечер, когато дойде, първо почука. Ивън поначало си имаше проблем с границите. Отваряше вратата, после влизаше на етапи — глава, рамене, торс, крака. Стоя минута на вратата: може ли? Веднага забелязах промяната — току-що избръснат, все още мокра коса, с изпрани джинси и тениска с надпис „Охайо“. Не помня последния път — или наистина първия път, — когато видях Ивън да се възползва от правото си, дадено от Втората поправка^[1], да бъде невъоръжен.

Ивън Уокър имаше бицепси. Не е важно да бъдат споменати, защото бицепсите са мускули, които повечето хора имат. Помислих си, че съм го споменавала.

Някак се надявах да видя онова несигурно изражение — доста често го виждах в старото стопанство в дните, когато това си беше неговото всекидневно изражение. Вместо това ме погледна лице с намръщено чело, леко провиснала уста, тъмен, изтормозен поглед на поет, който съзерцава празнотата. Той май и такъв си беше, не че е поет, ами че е съзерцател на празнотата.

Направих му място на леглото. Нямаше къде да седне другаде. Въпреки че никога не бяхме спали заедно, двамата се държахме като стари любовници, заети след раздялата с преговори относно подялбата на сребърните съдове и сувенирите от всичките общи пътувания.

След това усетих мириса на афтършейв „Ралф Лорън“.

Не знам защо й е било на Грейс да държи запас от козметични продукти за мъже. Може да са били на предишните собственици на къщата и тя да не си е направила труда да се отърве от тях. Може би е спала с жертвите си, преди да им откъсне главите, да им изтръгне сърцата и да ги изяде живи като паяка „Черна вдовица“.

Беше си порязал брадичката при бръсненето, имаше малко петънце от стипцата върху порязаното място, мъничък недостатък върху неземно красивото му лице. Това си беше облекчение. Безукорно красивите хора ме влудяват.

— Проверих как са децата — съобщи той, сякаш съм го молила да провери как са.

— И?

— Добре са. Спят.

— Кой е на пост?

Той се взира в мен две изпълнени с неудобство секунди. После сведе поглед към ръцете си. И аз погледнах натам. Така съвършено спретнат беше, когато се запознахме, че помислих, че съм попаднала на най-нарцистичната особа, останала на планетата. Кара ме да се чувствам повече човек, така ми беше казал за грижите към тялото си. По-късно, когато открих, че не е съвсем човек, реших, че съм разбрала какво е имал предвид. Дори по-късно — и под по-късно имам предвид сега — осъзнах, че чистотата не се свързва задължително с божествеността, но е адски трудно отделима от човешката природа.

— Всичко ще е наред — каза тихо той.

— Няма да е — троснах се аз. — Бен и Дъмбо ще умрат. Ти ще умреш.

— Няма да умра. — За Бен и Дъмбо нищо не каза.

— Как ще се измъкнеш от кораба-майка, щом активираш бомбите?

— Както съм влязъл.

— Последния път, когато ходи до едно от вашите гнезда, разбрах, че си си счупил няколко ребра и за малко не си умрял.

— Това е хоби — рече той с крива усмивка. — Почти предсмъртно.

Отместих поглед от ръцете му. Ръцете, които ме вдигаха, когато падах, прегръщаха ме, когато ми беше студено, хранеха ме, когато бях гладна, изкъпаха ме, когато бях покрита с мръсотия от гората и кръв. Ще унищожиш цяла цивилизация и за какво? Заради някакво си момиче. Човек би си помислил, че подобна саможертва ще ме накара да се почувствам малко по-специална. Но не беше така. Чувствах се странно. Все едно някой от нас е откачил здраво, но не съм аз.

Не виждах никакъв романтичен елемент в геноцида, може би просто не съм в състояние да прозра същината на любовта, след като никога не са ме обичали. Бих ли заличила цялото човечество заради Ивън? Надали.

Разбира се, имаше и други видове обич. Бих ли избила всички на света заради Сам? Труден е отговорът на този въпрос.

— Онези случаи, в които за малко не си загивал, си имал нещо като защита, нали? — попитах. — Технологията, която те е правела свръхчовек, която каза, че се е повредила на връщане към хотела. Този път няма да разполагаш с нея.

Той сви рамене. Ето го това несигурно изражение на лицето, което си мислех, че ми липсва. Сега, като го видях, осъзнах колко дълъг път сме извървели от къщата в стопанството и положих усилия да не го променя, като му ударя шамар.

— Онова, което ще направиш, всъщност не е заради мен. Нито… не е само заради мен, разбираш, нали?

— Няма друг начин да бъде спряно, Каси — каза той. И отново се върна към образа си на изтерзан поет.

— Ами за подхода, за който спомена, преди последния път, в който за малко щеше да умреш? Помниш ли? Когато вадехме бомбата от гърлото на Меган, за да я взривим?

— Трудно е да го направиш без бомба — уточни той.

— Грейс няма ли някъде скрит запас из къщата?

Вместо експлозиви е държала завиден запас от мъжки афтършейв. Постапокалиптични приоритети.

— Задачата на Грейс не беше да взривява. Трябваше да убива хора.

— И да спи с тях — казах го неволно, но аз казвам неволно около осемдесет процента от онова, което говоря.

А и всъщност на кого му пука дали са спали заедно? Глупаво е да се тревожи човек по този въпрос, след като съдбата на планетата е поставена на карта. Тривиално е. Маловажно. Ръцете, които ме прегръщаха, са прегръщали Грейс. Тялото, което топлеше моето, е топлело нейното. Устните, които докосваха моите, са докосвали нейните. Няма значение, все едно ми е, Грейс е мъртва. Задърпах чаршафите, искаше ми се да не го бях казвала.

— Грейс е излъгала. Никога не сме…

— Не ми пука, Ивън — казах му. — Не е важно. Както и да е, Грейс беше машина за убийство на хора с фантастично добра външност. Кой би устоял?

Постави ръка върху моята, за да ме успокои и да престана да дърпам с пръсти чаршафа.

— Ако бяхме, щях да ти кажа.

Какъв лъжец. Мога да напълня Големия каньон с всички неща, които отказваше да ми каже. Издърпах ръката си и погледнах в онези негови шоколадови очи като фонданови фонтанчета.

— Ти си лъжец — обявих.

За моя изненада той се съгласи с кимване.

— Такъв съм. Но за това не лъжа.

Такъв съм.

— И за какво си излъгал?

Той поклати глава. Глупаво човешко момиче!

— За това кой съм в действителност.

— И кой по-точно си в действителност? Каза ми какво си, но не ми каза кой си. Кой си Ивън Уокър? Откъде идваш? Как си изглеждал, преди да изглеждаш като нищо? Каква е била планетата ти? Приличаше ли на нашата? Там имаше ли растения, дървета, скали, живеехте ли в градове, как се забавлявахте, знаехте ли какво е музика? Музиката е универсална като математиката. Можеш ли да ми изпееш песен? Изпей ми извънземна песен, Ивън. Кажи ми какво означаваше да пораснеш. Ходехте ли на училище, или знанието просто е било внедрявано в мозъците ви? Какви бяха родителите ти? Имаха ли работа като човешките родители? Братя и сестри? Спортове. Започни отнякъде?

— Имахме спортове — каза със слаба отстъпчива усмивка.

— Не обичам спортовете. Започни с музиката.

— Имахме и музика.

— Слушам — скръстих ръце на гърдите си и зачаках.

Отвори уста. Затвори уста. Не знаех дали искаше да се разсмее, или да се разплаче.

— Не е толкова просто, Каси.

— Не очаквам да се представиш като на концерт. И аз не мога нищо да запея, но това изобщо не ме е спирало да си тананикам от време на време нещо на Бионсе.

— Кого?

— Я стига. Трябва да знаеш коя е.

Поклати глава. Може пък да не е израсъл в семейно стопанство, ами под скала. После си помислих, че е малко странно свръхсъщество на десет хиляди години да бъде в течение на поп културата. И все пак нали говорехме за Бионсе!

По-странен е, отколкото си мислех.

— Всичко е различно. Структурно, имам предвид. — Той посочи към устата си, изплези език. — Не мога дори собственото си име да произнеса. — За миг емоцията му беше толкова силна, че почти загаси лампата.

— Тогава изтананикай без думи нещо. Изсвири с уста. Можеш ли да свириш, или нямаш устни?

— Тези неща вече нямат значение, Каси.

— Грешиш. Имат голямо значение. Ти си твоето минало, Ивън.

Очите му се изпълниха със сълзи. Сякаш шоколадът се беше разтопил.

— Боже, Каси, надявам се да не съм това.

Вдигна чистите си измити ръце с подрязаните и изпилени нокти към мен. Ръцете, които бяха държали пушка и убивали невинни хора, преди за малко да убие и мен.

— Ако ние сме нашето минало…

Трябваше да кажа, че всички имаме постъпки, с които не се гордеем, но това беше твърде вятърничаво. Дори за мен.

По дяволите, Каси. Защо го принуждаваш да мисли за това? Толкова обсебена бях от миналото, което не познавах, че забравях миналото, което си спомнях — за да спаси онези, които беше дошъл да унищожи, Ивън Уокър, Заглушителят, планираше да заличи цяла една цивилизация — своята цивилизация — завинаги.

Не, Бен Периш — помислих си аз. — Не е заради някакво момиче. Заради миналото, от което не можеше да избяга, го правеше. Заради седемте милиарда. И заради малката ти сестричка.

Преди да осъзная какво се случва или дори как се случва, аз го прегръщах с ръцете, които никога не го бяха утешавали, никога не го бяха вдигали, никога не го бяха откривали, когато се е губел. Аз само вземах, винаги получавах, от момента, в който ме е издърпал от онази пряспа, аз бях негова отговорност, негова мисия, кръст. Болката на Каси, страхът на Каси, гневът на Каси, отчаянието на Каси. Това бяха пироните, които го разпъваха.

Погалих влажната му коса. Потрих извития му гръб. Притиснах гладкото му, приятно ухаещо лице до врата си и усетих топлината на сълзите му върху кожата си. Ивън прошепна нещо, което приличаше на Еднодневка.

Безсърдечна кучка по-точно.

— Съжалявам, Ивън — прошепнах. — Много съжалявам.

Сведох глава, той вдигна своята. Целунах го по влажната страна на лицето. Твоята болка, твоя страх, твоя гняв, твоето отчаяние. Дай ми ги, Ивън. Известно време ще ги нося аз.

Протегна ръка и прокара пръсти по устните ми, влажни от неговите сълзи.

— Последният човек на Земята — промърмори той. — Помниш ли кога го написа?

Кимнах.

— Глупост.

Поклати глава.

— Мисля, че тези думи ми подействаха. Когато ги прочетох. „Последният човек на Земята“, защото и за така се чувствах.

С ръце следвах и описвах формата на тялото под старата тениска. Идеално беше за описване на формата. Хубав израз описване на формата. Става за много неща.

— Няма да се върнеш — казах аз, защото той не можеше да го каже.

С пръсти решеше косата ми. Потреперих. Не го прави, кучи сине. Не ме гали така, сякаш ме галиш за последен път. Не ме гледай така, сякаш ме виждаш за последен път. Затворих очи. Устните ни се докоснаха.

Последният човек на Земята. Със затворени очи я видях как върви по постлана с дърво пътека във Върмонт, място, на което никога не е била и няма да отиде, листата, които покриваха следите й, пееха арии от яркочервено и златно. Имаше и голямо куче на име Перикъл, което тичаше пред нея с онзи важен, кучешки маниер, а тя имаше всичко, което си беше пожелала, това момиче — не, тази жена — нищо не беше останало забравено, нищо не беше останало ненаправено. Пропътувала беше света и беше написала книгите, имала беше любовници и беше разбивала сърца. Не беше оставила животът й просто да й се случи. Беше удряла и бъхтила, беше си извоювала живота от него. Беше описала формата му.

Усещах горещия му дъх до ухото си. Ръцете ми се впиха в гърба му, забих нокти в кожата му, гладната лъвица с нейната хватка. Съпротивата е безполезна, Уокър. Никога няма да извървя пътеката в златистата гора, никога няма да имам куче на име Перикъл, нито ще пропътувам света. Няма да има признание за добре изживения живот, нито улици, наречени на моето име, нищо значимо няма да направя за света, в който някога съм живяла. Животът ми е каталог с неизвършени дела и такива, които никога няма да бъдат извършени. Другите ми откраднаха всички мои неосъществени спомени, но няма да им позволя да откраднат и този.

Ръцете ми шареха по тялото му, неизследвана страна, която занапред ще наричам Земята на Ивън. Хълмове и долини, пустинни равнини и горски долчинки, пейзаж, осеян с белезите на битката, кръстосан от погрешни линии и неочаквани гледки. А аз съм Каси Завоевателката — колкото повече територия завладявам, толкова повече искам.

Гърдите му се повдигнаха, подземно земетресение, което се надигаше към земята като цунами. Очите му бяха широки, влажни и изпълнени с нещо, което много приличаше на страх.

— Каси…

— Млъкни. — С уста изследвах долината под неговите надигащи се и снишаващи се гърди.

Пръстите му се вплетоха в косата ми.

— Не бива.

За малко да се разсмея. Виж, списъкът с неща, които „Не бива“, Ивън, страшно е дълъг. Оставих следи от зъбите си по корема му. Земята под езика ми потрепери от изненада, от ефекта след изненадата.

Не бива. Не, сигурно не бива. Някои копнежи никога не биват утолени. Някои открития покриват със забрава издирването.

— Не е моментът… — гласът му секна.

Облегнах главата си на една страна върху корема му и махнах косата от очите си.

— Кога е моментът, Ивън?

Улови ръцете ми и ме накара да застана неподвижна.

— Каза, че ме обичаш — прошепнах. Проклет да си, Ивън Уокър, защо изобщо каза подобно нелепо, налудничаво, малоумно нещо?

Никой никога не казва колко близо е гневът до страстта на тялото. Имам предвид, че мястото между молекулите е много малко.

— Ти си лъжец. Ти си от най-лошия тип лъжци, от онези, които лъжат себе си. Ти не обичаш мен. Ти обичаш една представа.

Отклони поглед. И така разбрах, че съм уцелила.

— Каква представа? — попита той.

— Лъжец, знаеш каква представа. — Станах. Свалих ризата си. Погледнах надолу към него, предизвиквах го и той да ме погледне. Погледни ме, Ивън. Погледни ме. Не последния човек на Земята, не заместителя на всички ония, които си избил на магистралата. Не съм еднодневка, аз съм Каси, обикновено момиче от обикновено място, което беше достатъчно тъпо или достатъчно нещастно, че да живее достатъчно дълго, за да го откриеш. Не съм твоя отговорност, не съм ти мисия, не съм ти кръст.

Не съм човечеството.

Ивън обърна лице към стената, поставил ръце зад главата си, сякаш се предава. Добре, стигнах дотук. Свалих джинсите и ги изритах. Не помнех кога за последно съм била толкова ядосана — или толкова тъжна — или толкова… Исках да го ударя, да го помилвам, да го изритам, да го прегърна. Исках да умре. Исках аз да умра. Изобщо не бях притеснена, изобщо. И не защото и преди ме беше виждал гола, защото ме беше виждал.

Онзи път не съм имала избор. Била съм в безсъзнание, на косъм от смъртта. Сега бях будна и много жива.

Искаше ми се да има сто лампи, които да ме осветят. Исках прожектор, насочен към мен, и увеличителна лупа, за да може той да изследва всеки несъвършен съвършено човешки сантиметър от мен.

— Не е въпросът в момента, Ивън — напомних му аз, — ами в това какво правиш с него.