Рик Янси
Последната звезда (13)

12

Корпусът на С-160 блестеше на светлината на залязващото слънце. На пистата беше леденостудено, но светлината грееше по страните на лицето ми. Четири дни до пролетното равноденствие. Четири дни до мига, в който корабът майка щеше да пусне товара си. Четири дни до края.

До мен Констанс за последен път проверяваше снаряжението, докато наземният екип тичаше по последната проверка на самолета. У мен бяха пистолетът ми, пушката и ножът, дрехите на гърба ми и малката зелена ампула в джоба.

Бях приела прощалния подарък на Вош.

Разбрах защо искаше да го взема. Разбрах и какво означаваше предложението: той щеше да удържи на обещанието си. Щом Констанс спипаше Уокър, ние бяхме свободни.

В крайна сметка какъв риск представлявахме? Нямаше къде да се скрием. Месеци можеха да минат, преди да се изправим пред последния избор между смъртта според техните условия и смъртта по нашите условия. А когато бъдем притиснати в ъгъла или заловени и възможностите ни се сведат до тези две, аз щях да разполагам с подаръка му. Щях да имам този избор.

Погледнах надолу към Констанс, която се суетеше с раницата си. Тилът на оголената й шия изглеждаше златист на отслабващата светлина. Представих си как вадя ножа и го забивам до дръжката в меката кожа. Омразата не беше отговорът, бях наясно. И тя беше жертва като мен, като седемте милиарда, като детето, което тичаше из житното море. Всъщност тя и Уокър, и хилядите трансформирани с програмата на Заглушителите, бяха най-тъжните, най-печалните жертви от всички.

Аз поне, когато умирам, щях да умра с отворени очи. Щях да умра, знаейки истината.

Констанс вдигна поглед към мен. Не бях сигурна, но си помислих, че очаква да й кажа отново да си го начука.

Не го направих.

— Познаваш ли го? — попитах. — Ивън Уокър. Трябва да се познавате, нали? Прекарали сте десет хилядолетия заедно там, горе — кимнах към зеленото петно на небето. — Имаш ли представа защо се е оказал повреден?

Констанс оголи огромните си зъби и не отговори.

— Добре, това са глупости. Всичко, което ти си мислиш, че е истина, са глупости. Това какво си мислиш, че си, твоите спомени, всичките. Преди да се родиш, са внедрили програма в мозъка ти, която се е включила, щом си стигнала до пубертета. Вероятно химическа реакция, задействана от хормоните.

Тя кимна, все така озъбена.

— Сигурна съм, че мисълта действа успокояващо.

— Била си трансформирана с програма вирус, която буквално е препрограмирала мозъка ти да си „спомня“ неща, които не са се случили. Не си била извънземно съзнание, чието предназначение е да заличи човечеството и да колонизира Земята. Ти си човек. Като мен. Като Вош. Като всички останали.

— Нищо общо нямам с теб — отсече тя.

— Сигурно си въобразяваш, че в един момент ще се върнеш на кораба-майка и ще оставиш Петата вълна да довърши геноцида над хората, но няма да стане така, защото те няма да го направят. Ти ще свършиш във войната срещу същата армия, която си създала, докато не останат куршуми и историята спре. Доверието води до сътрудничество, а то води до прогрес, а вече няма да има прогрес. Няма да има нова Каменна ера, ще бъде вечна Каменна ера.

Констанс преметна раницата и се изправи.

— Вълнуваща история. Хареса ми.

Въздъхнах. Никакъв пробив не бях отбелязала. Не я винях. Ако тя ми кажеше: Баща ти не е художник и пияница, ами е баптистки пастор трезвеник, нямаше да й повярвам. Мисля, следователно съществувам. Нашите спомени са върховното доказателство за действителността, по-силно от всички наши преживявания.

Двигателите на самолета зареваха. Трепнах от шума. Прекарах четиридесет дни в пустошта без никакви припомняния за механизирания свят. Мирисът на изгорели газове ме обгърна, а вибриращият около кожата ми въздух пробуди болезнена носталгията в сърцето ми, защото това също щеше да изчезне. Последната битка не беше започнала, но войната вече беше свършила.

Като че с тревожна въздишка слънцето се потопи зад хоризонта. Зеленото око стана по-ярко на притъмняващото небе. Констанс и аз изтичахме по платформата в самолета, седнахме една до друга и затегнахме коланите.

Вратата се затвори с тежко съскане. Секунда по-късно летяхме неудържимо. Погледнах към Констанс: усмивката й беше замръзнала на място, тъмните й очи бяха безизразни като на акула. Ръката ми се стрелна и улови нейната над лакътя, усетих как омразата кипи под тъканта на тежкото яке. Омразата, гневът и отвращението преляха от нея в мен и разбрах, че независимо от заповедите, които й бяха дадени, и всички обещания на Вош, щом стигнеше до целта и вече нямаше нужда от нас, тя щеше да убие мен, Зомби и всички останали. Твърде рисковано беше да ни остави живи.

А това означаваше, че се налага, аз да я убия.

Самолетът се стрелна напред. Стомахът ми се разбунтува, завладя ме пристъп на гадене. Странно. Преди не ми прилошаваше в самолет.

Облегнах се назад върху облегалката и затворих очи. Хъбът, отговорил на моето желание, изключи слуха и усещането ми за пространство. Сред благодатта на безчувствената тишина, която ме обгърна, започнах да премислям възможностите.

Констанс трябваше да умре, но убийството на Констанс усложняваше проблема с Ивън. Вош можеше да натовари друг със задачата, но щеше да е изгубил стратегическо предимство. Ако убиех Констанс, той можеше да реши да премахне всички ни с ракета.

Освен ако беше излишно да убива Ивън.

Освен ако Ивън вече е мъртъв.

В устата ми се появи горчив вкус. Преглътнах, с усилие се мъчех да предотвратя повръщането.

Вош трябваше да подложи Уокър на програмата „Страната на чудесата“. Това беше единственият начин да разбере защо Ивън се е разбунтувал срещу програмирането си, стига дефектът да се криеше в Уокър, в програмата или в някаква вредна комбинация от двете. Основен дефект в програмата щеше да създаде непредвидима парадигма.

Но ако Уокър е мъртъв, Вош не би могъл да идентифицира дефекта в системата и цялата операция щеше да рухне. Не можеш да водиш война, особено в нейния безкраен вариант, ако всички са от едната страна. Каквото и да се беше „объркало“ в Уокър, то можеше да се обърка и в другите Заглушители. Вош трябваше да разбере защо програмирането на Ивън се е провалило.

Не можех да го позволя. Не можех да рискувам Вош да получи каквото иска.

Да не изпълня желанието му, вероятно беше единствената надежда, която ни оставаше. А имаше един начин да я запазим.

Ивън Уокър трябваше да умре.