Рик Янси
Последната звезда (1)

Преди много години, когато баща й бил на десет години, отишъл с жълт автобус до планетариума.

И там, над него, таванът се взривил в милиони блещукащи късчета светлина. От смайване устата му увиснала. Малките му пръстчета се вкопчили здраво в ръба на дървената пейка, на която седял. Над главата му бели точици бял огън се въртели, светли като деня, в който Земята се появила като почерняла скала, с дупки по повърхността си и движеща се в орбита около обикновено слънце на ръба на обикновена галактика в безкрайната вселена.

— Голямата мечка. Орион. Рало — монотонно мънкал астрономът.

Вдигнали лица и отворили усти, децата били забравили да мигат. Момчето се чувствало безкрайно малко под необятното изкуствено небе.

Този ден останал завинаги в паметта му.

След години, когато неговата малка дъщеричка тичаше към него с топчестите крачета на наскоро проходило дете, с поглед, преливащ от нетърпение и радост, и викаше: „Татко, татко“, разперените й пълнички пръстчета се протягаха към него. Протягаха се към небето.

И щеше да скочи, безстрашно да се хвърли в пространството, защото той не беше просто нейният баща — той беше татко. Татко щеше да я хване, никога нямаше да позволи да падне. Момиченцето викаше: Летя, татко, летя!

И скачаше, политаше към простора на безкрайното небе, разперила ръце да прегърне безкрая, с отметната назад глава, хвърчаща към онова място, където ужас и почуда се срещат. Писъците й изразяваха чистата радост от безтегловността и свободата, от сигурността на ръцете му, от чувството да си жив.

Касиопея.

От онзи ден в планетариума, та до появата й след петнадесет години, той бе знаел със сигурност какво име ще носи дъщеря му.