Метаданни
Данни
- Серия
- Петата вълна (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Last Star, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Евелина Пенева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XXI век
- Екранизирано
- Извънземен (разум)
- Линейно-паралелен сюжет
- Пришълец
- Четиво за тийнейджъри (юноши)
- Оценка
- 5,2 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- vesi_libra(2017)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- ventcis(2014)
Издание:
Автор: Рик Янси
Заглавие: Последната звезда
Преводач: Евелина Пенева
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска (не е указано)
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 28.05.2016
Редактор: Надя Калъчева
Коректор: Ина Тодорова
ISBN: 978-954-27-1733-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8699
История
- —Добавяне
На Санди.
„Светът свърши. Светът започва отново.“
Да не се отчайва никой.
Дори и последната звезда на надеждата да угасне
в най-черната от всички нощи.
Момиченцето, което можеше да лети
Преди много години, когато баща й бил на десет години, отишъл с жълт автобус до планетариума.
И там, над него, таванът се взривил в милиони блещукащи късчета светлина. От смайване устата му увиснала. Малките му пръстчета се вкопчили здраво в ръба на дървената пейка, на която седял. Над главата му бели точици бял огън се въртели, светли като деня, в който Земята се появила като почерняла скала, с дупки по повърхността си и движеща се в орбита около обикновено слънце на ръба на обикновена галактика в безкрайната вселена.
— Голямата мечка. Орион. Рало — монотонно мънкал астрономът.
Вдигнали лица и отворили усти, децата били забравили да мигат. Момчето се чувствало безкрайно малко под необятното изкуствено небе.
Този ден останал завинаги в паметта му.
След години, когато неговата малка дъщеричка тичаше към него с топчестите крачета на наскоро проходило дете, с поглед, преливащ от нетърпение и радост, и викаше: „Татко, татко“, разперените й пълнички пръстчета се протягаха към него. Протягаха се към небето.
И щеше да скочи, безстрашно да се хвърли в пространството, защото той не беше просто нейният баща — той беше татко. Татко щеше да я хване, никога нямаше да позволи да падне. Момиченцето викаше: Летя, татко, летя!
И скачаше, политаше към простора на безкрайното небе, разперила ръце да прегърне безкрая, с отметната назад глава, хвърчаща към онова място, където ужас и почуда се срещат. Писъците й изразяваха чистата радост от безтегловността и свободата, от сигурността на ръцете му, от чувството да си жив.
Касиопея.
От онзи ден в планетариума, та до появата й след петнадесет години, той бе знаел със сигурност какво име ще носи дъщеря му.