Рик Янси
Безкрайното море (84)

83.

На осмия ден хеликоптерът се връща за нас. Оставям Бръснача да ми помогне с дрехите, но като изключим ребрата, които ме наболяват, и известна слабост в краката, дванадесетте групи ботове, известни заедно под името Катализатор, са напълно функциониращи. Лицето ми е напълно излекувано — нямам дори и белег. По време на полета обратно, към базата, Бръснача седи срещу мен, вперил поглед в пода и само веднъж вдига поглед, за да ме погледне.

„Бягай“ — беззвучно помръдват устните му. — „Бягай.“

Бяла земя, тъмна река. Хеликоптерът силно се накланя, пикира около контролната кула на пистата, достатъчно близо, за да успея да видя една висока, самотна фигура зад затъмнените прозорци. След като правим още един кръг, кацаме на същото място, от което излетяхме, и Бръснача ме хваща за лакътя и ме повежда към кулата. Докато се изкачваме нагоре, ръката му за кратко се обвива около моята.

— Знам какво има значение — казва той.

Вош стои в другия край на стаята с гръб към нас, но аз мога да видя неясното отражение на лицето му в стъклото. До него стои плещест новобранец, притиснал автомата към гърдите си с отчаянието на човек, който виси на връзка за обувки над десеткилометрова пропаст. Облечено в стандартен гащеризон, до новобранеца седи детето, заради което съм тук — моята жертва, моят кръст, моята отговорност.

Когато ме вижда, Малката понечва да се изправи. Едрият новобранец слага ръка върху рамото й и я натиска обратно на стола. Поклащам глава и беззвучно й казвам: „Не“.

В стаята е тихо. Бръснача е от дясната ми страна, застанал малко зад мен. Не мога да го видя, но той е достатъчно близо, за да чуя дишането му.

— Е — пръв проговаря Вош, прелюдия към онова, което ще последва. — Реши ли гатанката за скалите?

— Да.

Виждам скованата му усмивка в тъмното стъкло.

— И?

— Пускането на една голяма скала би противоречало на целта.

— И каква е целта?

— Някои да оцелеят.

— Това не отговаря на въпроса. По-добра си от това.

— Можехте да избиете всички ни. Но не го направихте. Изгаряте селото, за да го спасите.

— Спасител. Това ли съм аз? — той се обръща към мен. — Уточни отговора си. Трябва ли непременно да бъде всичко или нищо? Ако целта е да спасим селото от селяните, една по-малка скала би постигнала същия резултат. Защо тази поредица от атаки? Защо всичките тия хитрости и лъжи? Защо са нужни инженерно подобрени, заблудени марионетки като Ивън Уокър? Една скала би била толкова по-проста и директна.

— Не съм сигурна — признавам аз. — Но мисля, че това има нещо общо с късмета.

Той ме гледа продължително и втренчено. След това кимва. Изглежда доволен.

— Какво ще стане сега, Марика?

— Ще ме отведете до последното му известно местонахождение — отвръщам аз. — Ще ме оставите да го открия. Той е аномалия, грешка в системата, която не може да бъде толерирана.

— Наистина ли? И как една нещастна човешка пешка би могла да представлява каквато и да е опасност?

— Той се е влюбил, а любовта е единствената слабост.

— Защо?

До себе си усещам дъха на Бръснача. Пред мен е вдигнатото лице на Малката.

— Защото любовта е нелогична — отговарям на Вош. — Тя не следва правила. Дори и своите собствени правила. Любовта е единственото нещо във вселената, което е непредсказуемо.

— Ще трябва почтително да не се съглася с теб по този въпрос — казва Вош и поглежда към Малката. — Траекторията на любовта е напълно предсказуема.

Той пристъпва по-близо и се изправя над мен като някакъв колос от плът и кръв, с ясни като планинско езеро очи, които ме пронизват до дъното на душата ми.

— Защо бих се нуждаел от това да проследиш него или който и да е друг?

— Изгубил си безпилотните самолети, които следят него и всички останали като него. Той е извън твоя обхват. Не знае истината, но знае достатъчно, за да предизвика сериозни щети, ако не бъде спрян.

Вош вдига ръка. Трепвам, но той слага ръката си върху рамото ми и силно го стисва. На лицето му е изписано задоволство.

— Много добре, Марика. Много, много добре.

До мен Бръснача прошепва:

— Бягай.

Пистолетът му изгърмява до ухото ми. Вош отстъпва към прозореца, но не е уцелен. Едрият новобранец пада на колене и опира в рамото си приклада на автомата, но и той не е ранен.

Целта на Бръснача е най-малкото нещо, което е сборът от всички други неща, а куршумът му е мечът, който прекъсва веригата, с която съм завързана.

Куршумът отхвърля Малката назад. Главата й се удря в гишето зад нея. Тънките й като клечки ръце политат във въздуха. Обръщам се рязко надясно, към Бръснача, навреме, за да видя как гърдите му избухват, уцелени от куршума на коленичилия новобранец.

Бръснача се накланя напред и аз инстинктивно протягам ръце, но той пада твърде бързо. Не успявам да го хвана.

Той вдига спокойните си, сантиментални очи към моите — краят на една траектория, която дори и Вош не успя да предвиди.

— Свободна си — прошепва Алекс. — Бягай.

Новобранецът насочва автомата си към мен. Вош застава помежду ни с разярен, гърлен вик.

Хъбът задейства групата на мускулните ботове и аз побягвам право към прозорците, гледащи към пистата. Скачам на разстояние два метра от тях и завъртам дясното си рамо към стъклото.

В следващия миг съм в празното пространство и падам, падам, падам.

Свободна си.

Падам.