Рик Янси
Безкрайното море (81)

80

Той ме повдига от пода. Отнася ме до едно от леглата и внимателно отпуска тялото ми върху него.

— Огъната си, но не и пречупена. Стоманата трябва да бъде стопена, преди от нея да може да бъде изкован меч. Ти си мечът, Марика. Аз съм ковачът, а ти мечът.

Той обхваща лицето ми в дланите си. Очите му блестят със страстта на някой религиозен фанатик. Прилича на луд уличен проповедник, само дето този луд държи съдбата на света в ръцете си.

Той прокарва палеца си по окървавената ми буза.

— Сега си почини, Марика. Тук си в безопасност. В пълна безопасност. Ще го оставя да се погрижи за теб.

Бръснача. Не мога да понеса това.

— Моля те. Недей — поклащам глава аз. — Моля те.

— И след една-две седмици ще си готова.

Той зачаква да му задам въпроса. Изглежда много доволен от себе си. Или от мен. Или от онова, което е постигнал с мен. Обаче аз не го питам.

И в следващия момент него го няма.

По-късно чувам хеликоптера, който идва да го вземе. След това се появява Бръснача, който изглежда така, сякаш някой е пъхнал ябълка под кожата на бузата му. Не казва нищо. Аз също не казвам нищо. Той измива лицето ми с топла сапунена вода. Превързва раните ми. Пристяга счупените ми ребра. Шинира счупената ми китка. Не си прави труда да ми предложи вода, макар сигурно да знае, че съм жадна. Забива игла във вената ми и ми пуска банка с физиологичен разтвор. След това ме оставя и сяда на един сгъваем стол до отворената врата, увит в тежкия анорак, с автомат в скута. Когато слънцето залязва, той запалва една керосинова лампа и я поставя на пода до себе си. Светлината плъзва нагоре и окъпва лицето му, но очите му остават скрити от мен.

— Къде е Малката? — гласът ми отеква в огромното пространство.

Той не отговаря.

— Имам си теория — започвам аз, — която се отнася до плъховете. Искаш ли да я чуеш?

Тишина.

— Да убиеш един плъх е лесно. Всичко, от което се нуждаеш, е парче старо сирене и капан с пружина. Но да убиеш един милион плъха, един милиард — или седем милиарда — е малко по-трудно. За това ти трябва примамка. Отрова. Не е необходимо да отровиш всички седем милиарда, а само определен процент от тях и те ще отнесат отровата до колонията.

Той не помръдва. Нямам представа дали ме слуша и дали изобщо е буден.

— Ние сме плъховете. Програмата, инсталирана в човешките зародиши — това е примамката. Каква е разликата между човешко същество, което носи в себе си извънземно съзнание, и човек, който вярва, че това е така. Има една-единствена разлика. Рискът. Рискът е разликата. Не нашият риск. Техният. Защо биха рискували себе си по този начин? Отговорът е, че не са го направили. Те не са тук, Бръснач. Никога не са били. Само ние сме. Винаги сме били само ние.

Той бавно се навежда напред и демонстративно изгасява светлината.

— Но както при всички теории, и в тази има пропуски — въздъхвам аз. — Тя не дава отговор на въпроса с голямата скала. Защо да си правят труда да се занимават с всичко това, след като всичко, което е трябвало да направят, е било да хвърлят една много голяма скала?

Той казва много тихо, толкова тихо, че не бих могла да го чуя, без подобрения си слух.

— Млъкни.

— Защо го направи, Алекс?

Ако Алекс изобщо е истинското му име. Цялата му история може да е лъжа, измислена от Вош, за да ме манипулира. Най-вероятно е така.

— Аз съм войник.

— Просто си изпълнявал заповеди?

— Аз съм войник.

— Не е нужно да си задаваш въпроса защо?

— Аз. Съм. ВОЙНИК!

Затварям очи:

— Шахболът — и той ли беше идея на Вош? Съжалявам. Въпросът беше глупав.

Мълчание.

— Заради Уокър е — казвам аз и рязко отварям очи. — Това трябва да е. Това е единственото нещо, в което има смисъл. Заради Ивън е, нали, Бръснач? Той иска Ивън и аз съм единственият начин да стигне до него.

Мълчание.

Имплозията на „Кемп Хейвън“ и извадените от строя безпилотни самолети, които валяха от небето — защо се нуждаеха от тях? Този въпрос винаги ме е тормозел. Колко трудно може да е да издириш няколко изолирани групи оцелели, след като те са толкова малко, а ти разполагаш с предостатъчно човешка технология, за да ги откриеш? Оцелелите се скупчваха на групи. Събираха се заедно като пчели в кошер. Безпилотните самолети не бяха използвани, за да следят нас. Използваха ги, за да следят тях — хората, като Ивън Уокър, които бяха самотници с опасни подобрения, разпилени по всички континенти и въоръжени с познания, които можеха да провалят целия план, ако програмата в тях се повредеше — както очевидно беше станало в неговия случай.

Ивън е извън покритието на сензорите им. Вош не знае къде е той и дали е жив или мъртъв. Но ако Ивън е жив, Вош се нуждае от някой вътрешен човек, някой, на когото Ивън би се доверил.

Аз съм ковачът.

Ти си мечът.