Рик Янси
Безкрайното море (76)

75.

Падам със смъртоносна скорост към безинтересния, бял пейзаж — просторно нищо, което поглъща всичко по пътя си и експлодира във всички посоки към хоризонта.

Това е езеро. Много голямо езеро.

Замръзнало, много голямо езеро.

Единственият ми шанс е да се ударя в него с краката надолу. Ако ледът е по-дебел от тридесет сантиметра, с мен е свършено. Никакви извънземни подобрения не биха могли да ме запазят. Костите на краката ми ще се натрошат на парчета. Далакът ми ще се спука. Белите ми дробове ще се смачкат.

Вярвам в теб, Марика. Вярваме в теб, Марика. Ти не премина през огън и кръв, само за да се провалиш сега.

Всъщност командире, направих го.

Белият свят под мен блести като перли, като празно платно, като алабастрова бездна. Когато притискам колене към гърдите си, за да се завъртя, в краката ми се блъска стена от свистящ вятър. Трябва да се обърна на деветдесет градуса. Ако се изправя твърде рано, вятърът ще ме завърти накриво. Ако го направя твърде късно, ще се ударя със задника или с гърдите. Затварям очи — не се нуждая от тях. Досега хъбът се справя перфектно, време е да му се доверя изцяло.

Умът ми се изпразва — празно платно и алабастрова бездна. Аз съм съдът, а хъбът е пилотът.

Какъв е отговорът?

И аз отвърнах: Нищо. Отговорът е нищо.

Изритвам силно с двата крака. Тялото ми се извърта нагоре. Ръцете ми се вдигат нагоре и сами се прилепват към гърдите. Главата ми се отмята назад с лице към небето. Устата ми се отваря. Поемам си дълбоко дъх, издишвам. Вдишвам дълбоко, задържам.

Вече съм изправена вертикално, вятърът отпуска хватката си и аз падам по-бързо. Удрям се в леда с краката право надолу със скорост от сто и шестдесет километра в час.

Не усещам удара.

Нито студената вода, която се затваря над мен.

Или налягането й, докато падам отвесно надолу в мастиления й мрак.

Не усещам нищо. Нервните ми окончания са били изолирани или рецепторите за болка в мозъка ми са били изключени.

Стотици метри над главата ми, като връх на карфица, се мержелее една миниатюрна точка светлина, по-слаба и от най-далечната звезда — точката на падането ми. И също така точката на моето излизане. Ритам с пети по посока на звездата. Тялото ми е вцепенено. Умът ми е празен. Оставила съм се напълно на Дванадесетата система. Тя вече не е част от мен. Дванадесетата система това съм аз. Сега сме едно.

Аз съм човек и едновременно с това не съм. Издигам се към звездата, която блести в обвития с лед свод, сякаш съм някакъв протобог, който се въздига от първичните дълбини — напълно човешка и изцяло извънземна. Сега осъзнавам, че знам отговора на невъзможната гатанка на Ивън Уокър.

Изстрелвам се в сърцето на звездата и се изхвърлям през ръба на отвора върху леда. Имам две строшени ребра, счупена китка и дълбока рана на челото от колана на пилота. Чувствам се напълно вцепенена, останала съвсем без дъх, празна, цяла и осъзната.

Жива.