Рик Янси
Безкрайното море (73)

72.

Докато се издигаме, камионът спира със скърцане и от него слиза един висок мъж. Лицето му не се вижда сред дълбоките сенки, хвърляни от прожекторите, но с подобреното си зрение аз виждам очите му — блестящи и твърди, като онези на гарваните в гората, но лъскаво сини, а не черни като техните. Може да е трик на светлосенките, но ми се струва, че на устните му играе лека, напрегната усмивка.

— Дръж ни ниско — нареждам на Боб.

— Къде отиваме?

— На юг.

Хеликоптерът се накланя и земята се втурва към нас. Виждам склада, който гори, въртящите се светлини на пожарните и новобранците, които пълзят наоколо като мравки. Минаваме над една река. Черната вода блести под светлината на прожекторите. Останал вече зад нас, лагерът е оазис от светлина сред пустиня от зимен мрак. Гмурваме се в този мрак и летим в бръснещ полет на два метра над върховете на дърветата.

Отпускам се на седалката до Малката, облягам я върху гърдите си и отмятам косата й на една страна. Надявам се това да е последният път, в който се налага да го направя. Когато приключвам, смачквам импланта с дръжката на ножа си.

В слушалките се разнася гласът на Бръснача.

— Как е тя?

— Мисля, че е добре.

— Ти как си?

— Добре.

— Някакви проблеми?

— Дреболии. А ти?

— Всичко върви гладко като бебешко дупе.

Отпускам Малката отново на седалката и отварям отделенията за багаж, докато не откривам парашутите. Бръснача не спира да дърдори, докато проверявам въжетата.

— Не искаш ли да ми кажеш нещо? Като например, не знам… „Благодаря ти, Бръснач, че ме спаси от това да прекарам целия си живот в робство, след като те ударих в гърлото, и като цяло се държах като задник?“ Или нещо подобно. Нали се сещаш, че не беше толкова лесно — бейзбола, тайните кодове, скрити във фалшиви игри, очистителното в пудинга, взривяването на експлозиви, краденето на пикапи и отвличането на пилоти с пръсти, които ти да счупиш. Може би нещо от сорта на: „Хей, Бръснач, нямаше да се справя без теб. Железен си!“ Нещо подобно. Не е нужно да го кажеш точно така, просто нещо в тоя дух.

— Защо го направи? — питам го аз. — Какво те накара да ми се довериш?

— Онова, което ми каза за децата — за това, че ги превръщат в бомби. Поразпитах наоколо. И следващото нещо, което се случва, е, че се озовавам в стола на „Страната на чудесата“. После ме отвеждат при командира и той се нахвърля отгоре ми заради нещо, което ти си казала, и ми нарежда да спра да говоря с теб, защото не може да ми заповяда да спра да слушам, и колкото повече мисля за това, толкова повече започва да ми се струва, че нещата замирисват. Обучават ни да унищожаваме трансформирани и след това зареждат малки деца с извънземен взрив? Кои са добрите в тая игра? В този момент си задавам въпроса аз самият каква роля играя в нея? Започнах да изпитвам истински угризения на съвестта и преминах през нещо като истинска екзистенциална криза. Онова, което обаче наклони везните, беше математиката.

— Математиката?

— Да, математиката. Нали всички вие, азиатците, сте наистина добри по математика?

— Не бъди расист. А и аз съм само три четвърти азиатка.

— „Три четвърти“. Виждаш ли? Пак математика. Всичко се свежда до простото събиране. Защото сметките просто не излизат. Добре, да кажем, че може би сме имали късмет и сме докопали от тях програмата на „Страната на чудесата“. Дори и супер превъзхождащите ни извънземни могат да се издънят понякога — никой не е съвършен. Но ние не просто сме взели „Страната на чудесата“. Имаме и техните бомби, имаме техните импланти за проследяване и убиване, тяхната супер усъвършенствана система на нанороботи — по дяволите, дори имаме технология, която е способна да открива тях. Какво става, мамка му? Имаме повече от техните оръжия, отколкото самите извънземни! Но истинският удар дойде в онзи ден, когато те наблъскаха с наркотици и Вош каза, че са ни излъгали за организмите, прикрепени към човешките мозъци. Невероятно!

— Защото е лъжа…

— Тогава всичко е лъжа.

Земята под нас е покрита с бяла пелена. В мрака хоризонтът е изчезнал и не може да бъде различен. Всичко е една лъжа. Спомних си как мъртвият ми баща ми беше казал, че сега им принадлежа. Инстинктивно хващам мъничката ръчичка на Малката в своята, истина е.

Чувам в слушалката Боб да казва:

— Объркан съм.

— Отпусни се, Боб — казва Бръснача. — Хей, Боб. Това не беше ли името на един майор в „Кемп Хейвън“? Защо има толкова офицери с име Боб?

Прозвучава алармен сигнал. Връщам обратно ръката на Малката в скута й и бавно се придвижвам напред.

— Какво има?

— Имаме си компания — отвръща Боб. — На шест часа.

— Хеликоптери?

— Не. Изтребители Ф-15. Три са.

— Колко време имаме, преди да попаднем в обхвата на оръжията им?

Той поклаща глава. Въпреки студа, тениската му е напоена с пот. Лицето му също лъщи.

— Пет до седем минути.

— Издигни ни — казвам му аз — на максимална височина.

Вземам два парашута и пускам единия в скута на Бръснача.

— Ще скачаме ли? — пита той.

— Не можем да се бием с тях, нито можем да им избягаме. Ти ще си с Малката. Ще скочите в тандем.

— Аз съм с Малката? А ти с кой ще си?

Боб хвърля поглед към другия парашут в ръката ми.

— Аз няма да скачам — казва той и след това го повтаря, в случай че не съм го чула или разбрала. — Аз. Няма. Да скачам.

Никой план не е съвършен. Бях подготвена за това, че ще си имам работа със заглушителя Боб, което означаваше, че планът ми предвиждаше да го убия, преди да скочим. Сега нещата се усложняват. По същата причина, поради която не убих Слона, не искам да убия и Боб. Ако убиеш достатъчно такива като Слона и Боб, ще заприличаш на онези, които пъхат бомби в гърлата на малките деца.

Свивам рамене, за да прикрия собствената си несигурност. Хвърлям парашута в скута му.

— Тогава предполагам, че ще бъдеш изпепелен.

Намираме се на хиляда и петстотин метра височина. Небето и земята са тъмни, хоризонтът не се вижда — всичко е потънало в мрак. Сякаш сме на дъното на море, до което не достига никаква светлина. Бръснача гледа екрана на радара, но ми казва:

— Къде е твоят парашут, Катализатор?

Не обръщам внимание на въпроса.

— Можеш ли да ми кажеш, когато останат шейсет секунди до момента, в който ще попаднем в обсега им? — питам Боб.

Той кимва. Бръснача задава отново същия въпрос.

— Въпрос на математика е — отвръщам му аз. — В която три четвърти от мен са много добри. Ако сме четирима и те забележат два парашута — това ще означава, че поне един от нас е на борда. Един или двама от тях ще останат с хеликоптера, поне докато не могат да го свалят. Това ще ни спечели време.

— Какво те кара да мислиш, че те ще останат с хеликоптера?

Свивам рамене:

— Това бих направила аз.

— Това все още не отговаря на въпроса ми за парашута ти.

— Те ни сигнализират — обявява Боб. — Нареждат ни да кацнем.

— Кажи им да го духат — отвръща Бръснача, пъха парче дъвка в устата си. Потупва ухото си. — Не обичам пукането в ушите.

След което пъхва хартията в джоба си. Забелязва, че го гледам и се усмихва.

— Не обръщах внимание на всички боклуци по света, докато накрая не остана никой, който да ги събира — обяснява той. — Отговорен съм за Земята.

Тогава Боб изкрещява:

— Шейсет секунди!

Дръпвам Бръснача за анорака. Сега.

Той вдига поглед към мен и бавно и отчетливо пита.

— Къде е шибаният ти парашут?

Вдигам го с една ръка от седалката. Той подсвирва от учудване и се отправя с препъване към задната част. Тръгвам след него и клякам пред Малката, за да сваля колана й.

— Четиридесет секундни!

— Как ще те открием? — крещи Бръснача, който е застанал точно до мен.

— Вървете към огъня.

— Какъв огън?

— Трийсет секунди!

Издърпвам страничната врата. Въздухът, който нахлува вътре, събаря качулката от главата на Бръснача. Вдигам Малката и я притискам към гърдите му.

— Не позволявай да умре.

Той кимва.

— Обещай ми.

— Обещавам — кимва отново той.

— Благодаря ти, Бръснач — казвам му аз. — За всичко.

Той се навежда напред и ме целува силно по устата.

— Не го прави никога повече — предупреждавам го аз.

— Защо? Защото ти хареса, или защото не ти хареса?

— И двете.

— Петнайсет секунди!

Бръснача слага Малката върху рамото си, хваща се за обезопасяващото въже и отстъпва назад, докато токовете му докосват площадката за скачане. Силуетът на момчето с момиченцето върху рамото му се очертава на фона на отвора. Под тях има хиляда и петстотин метра бездънен мрак. Отговорен съм за Земята.

Бръснача пуска въжето. Не изглежда така, сякаш пада. Лакомата бездна просто го всмуква.