Рик Янси
Безкрайното море (7)

6.

Отпускам я върху земята между дърветата. Изгубило напълно цвета си, лицето й е само малко по-тъмно от белотата на снега. Устата й се отваря, клепачите й потрепват. Тя изпада в безсъзнание. Не мисля, че ще се събуди отново.

Ръцете ми треперят. Мъча се да възвърна хладнокръвието си. Ужасно съм ядосана на нея, на себе си, на седемте милиарда невъзможни дилеми, създадени от пристигането на Другите, на лъжите и вбесяващите нелогичности и на всичките нелепи, безнадеждни и глупави неизречени обещания, които са били нарушени след идването им.

Не се размеквай. Мисли за онова, което има значение точно тук и точно сега. В това те бива.

Решавам да изчакам. Няма да отнеме още много време. Може би, след като тя е мъртва, размекването ми ще премине и аз ще мога да мисля ясно. Всяка спокойна минута означава, че все още имам време.

Но светът е часовник, чиято пружина се развива и вече няма такива неща като спокойни минути.

Миг след като решавам да остана с нея, ударното свистене на ротори разбива тишината. Звукът на хеликоптерите разваля магията. Знам какво има значение, освен това да стрелям, в което съм най-добра.

Не мога да им позволя да получат Малката жива.

Ако я хванат, те може да успеят да я спасят. А ако я спасят, ще я прекарат през „Страната на чудесата“. Има минимален шанс Зомби да е все още в безопасност в хотела. Шанс Малката да не е избягала от нещо, а просто да се е измъкнала, за да ме открие. Достатъчно е един от нас да обърка нещата и всички сме обречени.

Вадя пистолета си от кобура.

Минутата, в която решаваме… Иска ми се да имах цяла минута. Иска ми се да имах тридесет секунди. Тридесет секунди биха се равнявали на цял един човешки живот. Една минута би била цяла вечност.

Насочвам оръжието към главата й и вдигам лице към сивото небе. Снегът се спуска върху кожата ми, където потреперва за миг, преди да се стопи.

Съливан беше получила своя войник с разпятието, а сега аз получавах моя.

Не. Аз съм войникът. Малката е кръстът.