Рик Янси
Безкрайното море (67)

66.

Клер не позна, че до сутринта ще съм мъртва.

Близо месец по-късно (по сметките ми от три хранения на ден), аз все още съм тук.

Не си спомням много. В някакъв момент ме откачиха от системите и монитора и тишината, която замени постоянното пиукане, беше толкова оглушителна, че можеше да пропука цели планини. Единственият човек, когото виждах през това време, беше Бръснача. Сега той се грижи за мен през цялото време. Храни ме, изпразва подлогата ми, мие лицето и ръцете ми, обръща ме, за да не получа рани от залежаването, играе с мен шахбол в часовете, когато съм на себе си и не спира да говори. Говори за всичко, което е друг начин да се каже, че не говори за нищо. Мъртвото му семейство, мъртвите му приятели, другарите му от взвода, досадната работа в зимния лагер, сбиванията, предизвикани от скуката, умората и страха (но най-вече страха), слуховете, че трансформираните се подготвят за голяма офанзива напролет — последно, отчаяно усилие да прочистят света от досадния шум, създаван от хората, активна част от който е самият Бръснач, който не спира да говори и говори.

Някога имал приятелка на име Оливия и кожата й била тъмна като мътна река. Свирела на кларинет в училищния оркестър и щяла да става лекар, освен това мразела бащата на Бръснача, защото той смятал, че от сина му няма да излезе доктор. Изпусна се, че истинското му име е Алекс, като на А. Род^[1], и че строевият му сержант го е кръстил Бръснача, не защото е слаб, а защото се порязал една сутрин, докато се бръснел. Имам много чувствителна кожа. Изреченията му са без точки, без запетайки, без параграфи или ако трябва да съм по-точна — те са като един дълъг параграф, без всякакви паузи.

Той млъква само веднъж след близо месец словесна диария. Тъкмо разказва за това как е спечелил първо място на състезанието за научни проекти в пети клас, превръщайки един картоф в батерия, когато млъква по средата на изречението. Мълчанието му е шокиращо, като тишината след срутването на сграда.

— Какво е това? — пита той и се взира напрегнато в лицето ми, а никой не се взира по-упорито от него, дори и Вош.

— Нищо — извръщам глава встрани от него.

— Да не би да плачеш, Катализатор?

— Просто ми сълзят очите.

— Не.

— Не ми казвай „не“, Бръснач. Аз не плача.

— Глупости — потупване върху одеялото.

Туп-туп върху рамката.

— Проработи ли? — питам го аз, обръщайки се отново към него. Какво значение има, че ме е видял да плача? — Батерията от картоф?

— Разбира се, че проработи. Това е наука. Никога не съм се съмнявал, че ще проработи. Планираш всичко, следваш стъпките и нещата няма как да се объркат — той стиска ръката ми през одеялото: Не се страхувай. Всичко е подготвено. Няма да те изоставя.

Така или иначе вече е твърде късно и няма връщане назад. Очите му се спират на подноса за храна до леглото.

— Тази вечер изяде целия пудинг. Знаеш ли как правят шоколадов пудинг без шоколад? Не ти трябва да знаеш.

— Нека да позная. Екс-Лакс.

— Какво е Екс-Лакс?

— Сериозно? Наистина ли не знаеш?

— О, съжалявам, че не знам какво е Екс-Лакс, за което никак, ама никак не ми пука.

— Това е разхлабително с аромат на шоколад.

— Това е гадно — той прави гримаса.

— Точно в това е смисълът.

— Смисълът? — ухилва се той. — О, Господи, да не би да се пошегува току-що?

— Откъде да знам? Просто ме успокой, че никой не е слагал Екс-Лакс в пудинга ми.

— Гарантирам. — Потупване.

Издържам няколко часа, след като си тръгва, дълго след като светлините са угасени във всяка друга част на лагера, потънал дълбоко в търбуха на зимната нощ. Когато натискът става нетърпим и аз не мога да издържам повече, започвам да крещя за помощ, махам на камерата и след това се претъркулвам, за да опра гърдите си в студената, метална рамка и удрям възглавницата с юмрук, изпълнена с чувство на безсилие и гняв, докато вратата не се отваря и Клер нахлува в стаята, следвана по петите от огромен като мечка новобранец, който веднага запушва носа си с ръка.

— Какво става? — пита Клер, макар че миризмата би трябвало вече да й е подсказала всичко, което трябва да знае.

— О, мамка му! — промърморва новобранецът иззад ръката си.

— Именно — задъхано казвам аз.

— Чудесно, няма що — казва Клер, хвърля одеялото и чаршафа на пода и прави знак на новобранеца да се приближи. — Добра работа, госпожице. Надявам се, че се гордееш със себе си.

— Още не — изхълцвам аз.

— Какво правиш? — изкрещява Клер на новобранеца. Тихият й глас и милите очи вече ги няма. — Помогни ми с това!

— С какво да Ви помогна, г’спожо? — той има сплескан нос, много малки очи и чело, което се издува в средата.

Коремът му виси на колана, а панталоните му са с няколко сантиметра по-къси. Огромен е — сигурно е с петдесет килограма по-тежък от мен.

Това няма да има значение.

— Ставай! — сопва ми се Клер. — Хайде, изправи се на крака.

Тя хваща едната ми ръка, а новобранецът слон другата, и заедно ме вдигат от леглото. Смачканото лице на едрия новобранец е изкривено от отвращение.

— О, Господи! Има навсякъде! — тихо изстенва той.

— Не мисля, че мога да ходя — казвам аз на Клер.

— Тогава ще те накарам да пълзиш — озъбва се тя. — Трябва просто да те оставя така. Това е толкова съвършена метафора.

Влачат ме през две врати в стаята с душа. Едрият новобранец кашля и се дави, Клер ругае, а аз се извинявам, докато тя сваля гащеризона ми, след което го хвърля на Слона и му казва да изчака отвън.

— Не се облягай на мен. Облегни се на стената — грубо ми нарежда тя. Коленете ми се подгъват. Хващам се за завесата на душа, за да се задържа изправена — не съм използвала краката си от месец.

Докато ме държи за лявата ръка, Клер ме избутва под водата, като извива кръста си назад, за да остане суха. Водата е ледена. Тя не си прави труда да настрои температурата. Студената вода, която блъсва тялото ми, сякаш задейства някаква аларма и ме изтръгва от дългия зимен сън. Протягам ръка и сграбчвам тръбата на душа, която излиза от стената и казвам на Клер, че съм се хванала и че мисля, че мога да се задържа права, и че тя може да ме пусне.

— Сигурна ли си — пита ме тя и продължава да ме държи.

— Почти сигурна съм.

Дръпвам тръбата надолу с цялата сила, на която съм способна. Тя се чупи на връзката с металическо скърцане и студената вода бликва навън с мощно свистене. Вдигам лявата си ръка, плъзвам я по пръстите на Клер, след което я хващам за китката и обръщам тялото си към нея, завъртайки таза си, за да увелича до максимум силата на удара. След което забивам назъбения край на счупената тръба в шията й.

Не бях съвсем сигурна, че ще мога да счупя стоманена тръба с голи ръце, но бях достатъчно уверена, за да опитам.

Бяха ме подобрили.