Рик Янси
Безкрайното море (64)

63.

След вечерята, която не изяждам, пресилените шеги и кратките, неловки мълчания, които накъсват изреченията ни, след като дъската се появява от дървената кутия и той нарежда фигурите, след като хвърляме ези-тура за това кой ще е отбора домакин и той печели, му казвам, че смятам, че и сама ще мога да се справя с разпределението на играчите си. Той се подхилва самодоволно: „Да, бе, дай да те видим, момиче.“ После сяда до мен на края на леглото и след седмиците, прекарани в опити да се отърва от яростта си и да приема огромната празнота, и годините, прекарани в изграждане на крепостни стени около болката, загубата и усещането, че никога повече няма да чувствам нищо, след загубата на баща ми, Малката, Зомби и всичко останало, освен огромната празнота, която е нищо, съвсем нищо — след всичко това аз мълчаливо произнасям:

ЗДРАВЕЙ

Бръснача кимва:

— Да.

Той потропва с пръст по одеялото. Усещам потупването му върху бедрото си.

— Да — потупване. — Не е зле, макар че щеше да е по-добре, ако го беше направила със забавено движение — показва ми. — Сега схващаш ли?

— Ако настояваш — въздъхвам аз. — Добре — потупвам с пръст по рамката на леглото. — Ами, ако трябва да съм честна, не виждам особен смисъл в това.

— Не ти ли харесва? — туп-туп върху одеялото.

— Не — туп-туп върху рамката.

Нужни са ми повече от двадесет минути, за да изпиша следващата дума:

ПМЩ

Потупване.

— Някога казвал ли съм ти за лятната ми работа, преди да дойде времето, в което нямаше вече лятна работа? — пита ме той. — Грижех се за кучета. Знаеш ли коя беше най-лошата част от работата? Изстискването на аналните жлези…

Късметът е на негова страна. Има четири ръна и нито един аут.

КАК

Няма да получа отговор още четиридесет минути. Малко съм уморена и доста обезсърчена. Това е все едно да си разменяш съобщения с някого, който е на хиляда километра разстояние, като използваш еднокраки куриери. Времето се забавя, събитията ускоряват своя ход.

ПЛН

Нямам представа какво означава това. Поглеждам към него, но той гледа дъската и отново връща фигурите по местата им, като запълва миниатюрните паузи и празноти с безсмислено бърборене.

— Точно така го наричат: изстискване — продължава да говори за кучетата той. — Изплакване, измиване, изстискване, после повтаряш. Толкова е досадно.

Черното, бездушно и немигащо око на камерата продължава да е втренчено надолу.

— Тая последната игра не я разбрах — казвам му аз.

— Шахболът не е игра за задръстеняци като шаха — търпеливо обяснява той. — В него има сложност. Сложност. За да спечелиш, трябва да имаш план.

— И предполагам, че това си ти — човекът с плана.

— Да, аз съм.

Потупване.