Рик Янси
Безкрайното море (63)

62.

Когато на следващата сутрин вратата се отваря, затаявам дъх.

Цяла нощ се мятах между вярата и съмнението. Обмислях всеки аспект на новата реалност.

Първа възможност: Бръснача е измислил шахбола толкова, колкото и аз съм измислила шаха. Играта е творение на Вош и е създадена по неясни за мен причини.

Втора възможност: По известни само на него причини, Бръснача е решил сериозно да манипулира ума ми. Не само коравосърдечните и издръжливи хора бяха оцелели след пресяването на човешката раса. Много садистични копелета също бяха живи. Така става при всяка човешка катастрофа. Мръсниците са почти неунищожими.

Трета възможност: Всичко това е само в главата ми. Шахболът е глупава игра, създадена от едно момче, за да отвлече мислите ми от това, че може би умирам. Няма нищо друго — няма тайни съобщения, изписани върху шахматната дъска. Това, че виждам букви на места, където няма такива, е свързано просто с факта, че човешкият мозък открива навсякъде познати форми, дори и там, където те не съществуват.

Сдържам дъха си и по друга причина — ами ако отново е онова хлапе с пискливия глас? Ако Бръснача не се върне… не се върне никога? Има реална възможност Бръснача да е мъртъв. Сигурна съм, че ако той се е опитвал тайно да се свърже с мен и Вош е разбрал, реакцията на полковника би могла да е само една.

Издишвам бавно и постепенно, когато някой влиза в стаята. Пиукането на монитора леко се ускорява.

— Какво? — пита Бръснача и ме поглежда с присвити очи.

Веднага усеща, че нещо се е случило.

Казвам думата:

— Здравей.

Очите му се стрелкат надясно, после наляво.

— Здравей — произнася го бавно, сякаш не е сигурен дали не говори с луд човек. — Гладна ли си?

— Май не — поклащам глава аз.

— Трябва да се опиташ да изядеш това. Приличаш на братовчедка ми Стейси. Тя беше пристрастена към амфетамините. Не искам да кажа, че приличаш точно на наркоманка. Просто… — лицето му поруменява. — Нали знаеш, сякаш нещо те яде отвътре.

Той натиска бутона до леглото. Повдигам се.

— Знаеш ли аз към какво съм пристрастен? Към киселите желирани бонбони — онези малиновите. Лимоновите не ми харесват чак толкова. Имам си запаси. Ще ти донеса малко, ако искаш.

Той поставя подноса пред мен. Студени бъркани яйца, пържени картофи и нещо почерняло с коричка, което може да е бекон, а може и да не е.

Стомахът ми се свива. Вдигам поглед към него.

— Опитай яйцата — предлага той. — Те са пресни. От свободни кокошки, органични са и без химикали. Отглеждаме ги тук, в лагера. Кокошките, не яйцата.

Тъмни, дълбоки очи и онази лека, ангелска усмивка. Какво означаваше реакцията му, когато казах „здравей“? Дали се беше стреснал, защото го бях поздравила почти човешки, или защото бях разбрала истинския смисъл на шахбола? Или изобщо не се беше стреснал и аз просто си въобразявах?

— Не виждам кутията.

— Каква кутия? О, тази игра беше малко глупава — той извръща поглед и тихо, сякаш на себе си, казва. — Бейзболът ми липсва.

Той остава мълчалив през следващите няколко минути, докато аз побутвам студените яйца в чинията. Бейзболът ми липсва. Цяла вселена от изгубени неща, изразена само в шест срички.

— Не, харесваше ми — казвам му аз. — Беше забавно.

— Наистина ли? — погледът му казва: Сериозно ли говориш? Не знае, че аз съм сериозна през 99,99999 процента от времето. — Миналия път не изглеждаше да ти харесва особено.

— Предполагам, че напоследък просто не се чувствам добре.

Той се засмива и след това сякаш сам се изненадва на реакцията си.

— Добре. Ами, оставих я в стаята. Някой ден ще я донеса, ако някой не ми я задигне.

Разговорът се отклонява от играта. Разбирам, че Бръснача е най-малкото от пет деца, отраснал е в Ан Арбър, където баща му работел като електротехник, а майка му била библиотекарка в средното училище, че играел бейзбол и футбол и бил фен на футболния отбор на Мичиган.

До дванайсетгодишната му възраст най-голямата му амбиция била да стане куортърбек на „Росомахите“. Но израснал висок, а не едър, и бейзболът станал негова страст.

— Мама искаше да стана доктор или адвокат, но моят старец не мислеше, че съм достатъчно умен…

— Почакай. Баща ти е мислел, че не си умен?

— Достатъчно умен. Има разлика — защитава баща си, дори и след като той е мъртъв. Хората умират, любовта оцелява. — Той искаше да стана електротехник като него. Татко беше голям човек в профсъюза, президент на местната организация и така нататък. Това беше истинската причина да не иска да стана адвокат. Наричаше ги костюмари.

— Имал е проблем с хората, дето командват.

Бръснача свива рамене.

— Винаги казваше „Бъди си сам началник“ и „Не слушай другите“ — той размърдва краката си, сякаш смутен, че говори твърде много. — Ами твоят старец?

— Той беше художник.

— Това е готино.

— Освен това беше и пияница. Повече пиеше, отколкото рисуваше.

Макар че невинаги е било така. Имаше пожълтели снимки на изложени картини, окачени в прашни, разкривени рамки, както и време, когато учениците се суетяха в студиото му и нервно чистеха четките си, преди той да влезе и да настъпи тишина като в катедрала.

— Какви глупости е рисувал? — пита ме Бръснача.

— Предимно това. Глупости.

Макар и невинаги. Не и когато беше по-млад и аз бях малка, а ръката му, която държеше моята, беше изцапана с всички цветове на дъгата.

Той се засмя.

— Странно се шегуваш. Сякаш дори не осъзнаваш, че това е шега и то твоя собствена шега.

— Не се шегувах — поклащам глава аз.

— Може би затова не знаеш, че го правиш — кимва той.