Рик Янси
Безкрайното море (58)

57.

Клер стяга ръката ми с гумена лента и потупва лакътя ми, за да се покаже вената. Бръснача стои от другата страна на леглото. Мъжът в бялата престилка — така и не разбрах името му — стои до монитора и държи хронометър. Вош се обляга на мивката и ме наблюдава със светлите си, безмилостни очи, които проблясват като очите на совите в гората в деня, в който застрелях Малката — любопитни, но и странно безразлични. В този момент аз разбирам, че Вош е прав — отговорът на тяхното пристигане не е в яростта. Отговорът е противоположното на яростта. Единственият възможен отговор е обратното на всички неща — като ямата на мястото, където някога се е издигала фермерската къща — отговорът е просто нищо. Не омраза, не гняв, не страх, нито каквото и да е друго. Празно пространство. Бездушното безразличие в очите на акулата.

— Твърде висок е — промърморва господин Бяла престилка, поглеждайки монитора.

— Първо нещо, за да те отпуснем — Клер вкарва иглата в ръката ми.

Поглеждам Бръснача. Той извръща очи.

— Сега е по-добре — казва Бялата престилка.

— Не ме е грижа какво ще ми сторите — казвам на Вош.

Чувствам езика си подут и тромав.

— Няма значение — той кимва на Клер, която взема втора спринцовка.

— Вкарване на хъб устройството по мой сигнал — казва тя.

Хъб устройството?

— Ей — обажда се Бялата престилка, — по-внимателно.

Той следи монитора, докато пулсът ми се ускорява.

— Не се страхувай — успокоява ме Вош. — Това няма да те нарани.

Клер го поглежда изненадано.

— Е, поне така беше на тестовете — свива рамене той и размахва пръст към нея: „Хайде, действай.“

Тежа десет милиона тона. Костите ми са от желязо, останалото е от камък. Не усещам как иглата се плъзва в ръката ми. Клер казва „Сега!“ и Бялата престилка натиска хронометъра. Светът е часовник.

— Мъртвите получиха своята награда — продължава Вош. — Живите, като теб и мен, са тези, които все още имат работа за вършене. Наречи го както искаш — съдба, късмет, провидение. Ти беше доведена при мен, за да се превърнеш в моя инструмент.

— Закрепване към церебралния кортекс^[1] — казва Клер.

Гласът й звучи приглушено, сякаш в ушите ми е натъпкан памук. Завъртам глава към нея. Минават още хиляда години.

— Вече си го виждала — казва Вош от хиляди километри разстояние — в стаята за тестове в деня, когато пристигна в „Кемп Хейвън“. Казахме ти, че е извънземна зараза, прикрепена към човешкия мозък. Това беше лъжа.

Чувам как Бръснача диша шумно, като водолаз през регулатор.

— Всъщност това е микроскопичен команден хъб, закрепен към префронталния дял на мозъка ти — обяснява Вош. — Нещо като централен процесор, ако щеш.

— Стартирам го — обажда се Клер. — Всичко изглежда наред.

— Не за да контролира теб… — продължава Вош.

— Вкарвам първата група — иглата проблясва на флуоресцентната светлина.

В кехлибарената течност се виждат миниатюрни точици. Не усещам нищо, когато тя я инжектира във вената ми.

— А да координира близо четиридесетте хиляди механизирани гости, чийто домакин ще си.

— Температура тридесет и седем и половина — казва Бялата престилка.

Бръснача до мен продължава да диша.

— На плъховете са им били необходими милиони години и хиляди поколения, за да достигнат сегашното ниво на човешката еволюция — не спира Вош. — На теб ще са ти нужни два дни, за да достигнеш следващото.

— Свързването с първата група завършено — обажда се Клер и отново се навежда над мен. Усещам дъха й на горчиви бадеми. — Вкарвам втората група.

Стаята е гореща като пещ. Обливам се в пот. Бялата престилка обявява, че температурата ми е тридесет и осем цяло и осем градуса.

— Еволюцията е голяма бъркотия — казва Вош. — Много фалстартове и задънени улици. Някои кандидати не са подходящи гостоприемници. Техните имунни системи се сриват или започват да страдат от когнитивен дисонанс^[2]. Или казано на езика на неспециалистите — полудяват.

Изгарям. Вените ми са пълни с огън. От очите ми се стича вода, която се спуска по слепоочията ми и се събира в ушите ми. Виждам лицето на Вош, който се навежда над люлеещото се море на моите сълзи.

— Но ние вярваме в теб, Марика. Ти не премина през огън и кръв, само за да се провалиш сега. Ти ще си мостът, който ще свърже това, което е било, с онова, което ще бъде.

— Губим я — с треперещ глас се провиква Бялата престилка.

— Не — прошепва Вош и поставя хладната си ръка върху мократа ми буза. — Спасихме я.