Рик Янси
Безкрайното море (57)

56.

Появява се жената в бялата лабораторна престилка. Тя казва, че името й е доктор Клер. Има тъмна къдрава коса, събрана назад. Очите й са с цвета на есенно небе. Мирише на горчиви бадеми, каквато е и миризмата на цианида.

— Защо сте ми взели кръв?

Тя се усмихва.

— Тъй като Катализатора е толкова сладка, решихме да клонираме сто копия от нея — в гласа й няма никакъв намек за сарказъм.

Тя изключва системата и бързо отстъпва назад, сякаш се страхува, че ще скоча от леглото и ще я удуша. Наистина ми мина през ума да я удуша, но бих предпочела да я намушкам смъртоносно с джобно ножче. Не знам колко пъти ще се наложи да я намушкам. Вероятно много.

— Това е поредното нещо, в което няма смисъл — казвам й аз. — Защо ви е да имплантирате съзнанието си в човешко тяло, след като можете да клонирате колкото искате тела на вашия кораб-майка? Тогава рискът е нулев. — Особено след като едно от имплантираните съзнания може да се обърне срещу вас, като Ивън Уокър, и да се влюби в човешко момиче.

— Това е добър въпрос — сериозно кимва тя. — Ще го повдигна на следващото планово заседание. Може би трябва да преосмислим цялото това нещо със завладяването отвътре — тя посочва вратата. — Върви.

— Къде?

— Ще разбереш. Не се тревожи — добавя Клер, — ще ти хареса.

Не отиваме далеч. Две врати по-нататък. Стаята е обзаведена оскъдно. Мивка, шкаф, тоалетна и душ-кабина.

— От колко време не си вземала хубав душ? — пита ме тя.

— От „Кемп Хейвън“. От нощта, когато застрелях строевия си сержант в сърцето.

— Така ли? — небрежно ме пита тя, сякаш й разказвам за предишния си живот в Сан Франциско. — Там е кърпата. В шкафа има четка за зъби, гребен и дезодорант. Ще бъда пред вратата. Ако имаш нужда от нещо, почукай.

Оставам сама и отварям шкафа. Вътре има ролков дезодорант против изпотяване, гребен, малка тубичка паста за зъби, четка за зъби в пластмасова опаковка. Няма конец. Надявах се, че ще има конец за зъби. Губя няколко минути в разсъждения колко дълго би ми отнело да подостря края на четката за зъби, за да я превърна в подходящ режещ инструмент. След това се изхлузвам от гащеризона и влизам под душа, мислейки си за Зомби. Не го правя защото съм гола под душа, а защото си спомням как говореше за Фейсбук, крайпътните заведения за бързо хранене, последните звънци и безкрайния списък от изгубени неща като мазните пържени картофки, мухлясалите книжарници и горещите душове. Правя водата толкова гореща, колкото мога да издържа и оставям да се стича върху мен, докато пръстите ми не се набръчкват от топлината. Лавандулов сапун. Шампоан с мирис на плодове. Твърдата подутина на малкия предавател се мести под пръстите ми. Сега им принадлежиш.

Запращам шишето с шампоана в стената на душ-кабината. Удрям плочките с юмрук отново и отново, докато кожата на кокалчетата ми не се разранява. Гневът ми е по-голям от всички неща, които сме загубили, взети заедно.

Вош ме очаква в задната част на стаята, която се намира през две врати. Той не казва нищо, докато Клер превързва ръката ми и продължава да мълчи, докато накрая не оставаме сами.

— Какво постигна? — пита ме той.

— Трябваше да докажа нещо на себе си.

— Че болката е единственото истинско доказателство за живота?

— Знам, че съм жива — поклащам глава аз.

Той кимва замислено.

— Би ли искала да я видиш?

— Малката е мъртва.

— Защо мислиш така?

— Няма причина да я оставите да живее.

— Това е вярно, ако се основаваме на предположението, че единствената причина да я държим жива е, за да манипулираме теб. Наистина не мога да повярвам колко нарцистична е съвременната младеж!

Той натиска един бутон на стената. От тавана се спуска екран.

— Не можеш да ме накараш насила да ти помогна — опитвам се да потисна нарастващото усещане за паника, за това, че губя контрол над нещо, което никога не съм контролирала.

Вош протяга ръка. В дланта му има лъскав зелен предмет с размера и формата на голяма капсула гел. От единия му край стърчи тънка като косъм жичка.

— Това е съобщението.

Светлините притъмняват. Екранът светва. Камерата се носи над едно опарено от зимата житно поле. В далечината има фермерска къща, две допълнителни постройки и ръждив силоз. Една дребна фигурка върви от малката горичка в края на полето, препъвайки се през сухите изпочупени стъбла, към групата сгради.

— Това е куриерът.

От тази височина не мога да видя дали е момче или момиче, а само, че е малко дете. Може би на възрастта на Фъстъка? Или по-малко?

— Централен Канзас — продължава Вош. — Вчера, приблизително към тринайсет часа.

На стъпалата на верандата се появява още една фигура. След минута излиза и още някой. Детето започва да тича към тях.

— Това не е Малката — прошепвам аз.

— Не е.

Детето си пробива път през крехките изсъхнали стъбла към възрастните, които стоят неподвижно, а единият от тях държи оръжие. Няма звук и това прави сцената някак още по-ужасяваща.

— Това е древен инстинкт — във време на опасност се пази от непознати. Не се доверявай на никого извън твоя кръг хора.

Тялото ми се напряга. Знам как ще завърши това — преживяла съм го. Мъжът с оръжието — това съм аз. Детето, което тича към него е Малката. Детето пада. Изправя се. Тича. Пада отново.

— Но има още един инстинкт, който е много по-стар, стар, колкото самия живот. Инстинкт, който човешкият ум е почти невъзможно да пренебрегне — да защити потомството си на всяка цена. Да защити бъдещето.

Детето излиза от житото на двора и пада за последен път. Мъжът не сваля оръжието си, но придружителката му се затичва към падналото дете и го вдига от замръзналата земя. Човекът с оръжието препречва пътя им към къщата. Картината застива за няколко секунди.

— Всичко се свежда до риска — отбелязва Вош. — Ти осъзна това много отдавна. Така че, разбира се, знаеш кой ще спечели спора. В края на краищата, колко голям риск може да представлява едно дете? Защитавай малките. Запази бъдещето.

Жената, носеща детето, заобикаля мъжа с оръжието и се втурва по стъпалата към къщата. Мъжът свежда глава надолу, сякаш се моли, след това вдига глава, сякаш отправяйки смирена молба. След това се обръща и влиза вътре. Минават десет минути.

До мен Вош прошепва:

— Светът е часовник.

Фермата, допълнителните постройки, силозът, кафявите поля и размазаните числа, които се сменят бързо в дъното на екрана, докато времето е отброявано до стотни от секундата. Знам какво предстои, но въпреки това трепвам, когато тихата светкавица озарява сцената в бяло. След това се издигат прах, отломки и облаци дим. Житата горят, погълнати от пламъците за секунди, те са лесна плячка за огъня. А там, където някога имаше сгради, сега има само кратер — черна дупка, пробита в Земята. Картината потъмнява. Екранът се вдига. Светлините остават затъмнени.

— Искам да разбереш — меко казва Вош. — Нали се чудеше защо пазим малките — онези, които са твърде млади, за да се бият.

— Не разбирам.

Дребна фигурка сред акрите кафяви поля, облечена в дочени дрехи, с боси крака и тичаща през житата.

Той погрешно разчита объркването ми.

— Устройството в тялото на детето е настроено да открива минутните колебания на въглеродния диоксид — основният елемент в човешкия дъх. Когато нивото му достигне определен праг, сочещ присъствието на множество цели, устройството се детонира.

— Не — прошепвам аз. Те бяха вкарали детето вътре, бяха го увили в топло одеяло, бяха му донесли вода и бяха измили лицето му. Групата се беше събрала около него, засипвайки го с дъха си. — Щяха да са също толкова мъртви и ако просто бяхте пуснали бомбата върху тях.

— Не става въпрос за това да са мъртви — нетърпеливо отсича той. — Никога не е ставало въпрос за това.

Светлините се засилват, вратата се отваря и вътре влиза Клер, която бута метална количка и е следвана от своето приятелче в бяла престилка и Бръснача, който ме поглежда и след това извръща очи. Това ме впечатлява повече от количката с подредените върху нея различни спринцовки — той не можа да ме погледне в очите.

— Това не променя нищо — надигам глас аз. — Не ми пука какво ще сторите. Дори вече не ми пука за Малката. Ще се самоубия, но няма да ви помагам.

— Не ми помагаш — поклаща глава той.