Рик Янси
Безкрайното море (56)

55.

Столът отново е празен. Аз съм сама. След това си напомням, че бях сама и когато столът не беше празен. Зачаквам бясно туптящото ми сърце да се успокои. С усилие на волята си налагам да остана спокойна и да контролирам дишането си. Наркотикът ще навлезе в тялото ми и аз ще бъда добре. „В безопасност си“ — казвам си аз. — „В пълна безопасност.“

Влиза русият новобранец, когото ударих в гърлото. Той носи поднос храна — парче странно сиво месо, картофи, бобена салата и голяма чаша с портокалов сок. Той слага подноса до леглото, натиска бутона, за да ме изправи до седнало положение, завърта подноса пред мен, след това застава там със скръстени ръце, сякаш чака нещо.

— Кажи ми как е на вкус — дрезгаво прошепва той. — Няма да мога да ям твърда храна още три седмици.

Кожата му е хубава, което прави кафявите му, дълбоки очи да изглеждат дори още по-тъмни. Не е едър и красавец като Зомби, нито квадратен като Кекса. Русокосият е висок и слаб и има тялото на плувец. В начина, по който се движи и особено в очите му, има скрита енергия — внимателно контролирана сила, стаена точно под повърхността, като стегната пружина.

— Съжалявам — не съм сигурна какво очаква да кажа.

— Свари ме неподготвен с тоя удар — той потропва с пръстите на едната си ръка върху другата. — Няма ли да ядеш?

— Не съм гладна — поклащам глава аз.

Дали храната е истинска? Дали хлапето, което ми я донесе, е истинско? Несигурността по отношение на собствените ми изживявания ме смазва. Потъвам в безкрайно море. Потъвам бавно и тежестта на тъмните дълбини ме дърпа надолу, изкарва въздуха от дробовете ми и изцежда кръвта от сърцето ми.

— Изпий сока — смъмря ме той. — Казаха, че трябва да си изпиеш поне сока.

— Защо? — задавено успявам да попитам аз. — Какво има в сока?

— Май си малко параноична?

— Малко.

— Току-що ти източиха половин литър кръв. Затова ми казаха да се погрижа да изпиеш сока.

Нямам спомен да са ми източвали кръв. Дали не е станало, докато „говорех“ с баща си?

— Защо им е да ми източват кръв?

Той ми хвърля непроницаем поглед.

— Я да видим дали ще мога да си спомня. Те ми казват всичко.

— Какво ти казаха? Защо съм тук?

— Не би трябвало да говоря с теб — отвръща той и след това добавя — Казаха ни, че си важна персона. Много важен затворник — той поклаща глава. — Нещо не разбирам. В добрите стари времена дороти просто… изчезваха.

— Аз не съм дороти.

— Не задавам въпроси — сви рамене той.

Но аз имам нуждата той да ми отговори на някои въпроси.

— Знаеш ли какво се е случило с Малката?

— Търси си близалката, доколкото чух.

— Това беше тъпо.

— Пошегувах се.

— Не схванах шегата.

— Ами, майната ти тогава.

— Малкото момиче, което докараха с хеликоптера заедно с мен. Беше лошо ранена. Трябва да разбера дали е жива.

— Веднага ще се захвана с това — сериозно кимна той.

Очевидно подходът ми е неправилен. Никога не ме е бивало в общуването с хората. Прякорът ми от средното училище беше „Нейно Величество Марика“ и още десетина вариации на същото. Може би трябва да се опитам да установя някакви взаимоотношения, които не се свеждат само до „Майната ти!“.

— Името ми е Катализатор.

— Това е чудесно. Сигурно си много доволна от това.

— Изглеждаш ми познат. Бил ли си в „Кемп Хейвън“?

Той понечи да каже нещо и спря.

— Заповядано ми е да не говоря с теб.

За малко да кажа „Тогава защо го правиш?“, но спрях навреме.

— Това вероятно е добра идея. Не искат да знаеш онова, което аз знам.

— О, знам онова, което ти знаеш. Че всичко е лъжа, че сме били подведени от неприятеля, че ни използват, за да очистят оцелелите. Ала-бала. Типичните дороти глупости.

— И аз някога мислех така — признавам аз. — Сега вече не съм толкова сигурна.

— Накрая ще разбереш.

— Сигурно.

Скали, плъхове и форми на живот, еволюирали отвъд нуждата от физическо тяло. Вероятно ще разбера истината, но вече ще е твърде късно. Защо им е било нужно да ми вземат кръв? Защо Вош ме държи жива? Какво може да е онова, което притежавам, от което той би имал нужда? Защо се нуждаят от мен, това русо хлапе или което и да е човешко същество? Ако могат генетично да проектират вирус, който да убие девет от всеки десет души, защо да не го направят така, че да са десет от десет? Или, както Вош каза, защо да се занимават с всичко това, когато всичко, от което се нуждаят, е една много голяма скала?

Главата ме боли. Вие ми се свят. Гади ми се. Липсва ми способността да мисля ясно. Това беше любимото ми нещо.

— Изпий си проклетия сок, така че да мога да си вървя — настоява момчето.

— Кажи ми името си и ще го изпия.

Той се поколебава и след това казва:

— Бръснача.

Изпивам сока. Той взема подноса и излиза. Поне научих името му. Малка победа.