Рик Янси
Безкрайното море (54)

53.

Мониторът премигва и се включва. Пулс, кръвно налягане, дишане, температура. Хлапето, което бях свалила на пода, сега се обляга на вратата и масажира гърлото си с едната си ръка, а с другата държи пистолета. Гледа ме гневно, докато лежа в леглото.

— Нещо, което да ти помогне да се отпуснеш — казва жената с тихия глас и милите очи. — Ще усетиш малко бодване.

Ужилването на иглата. Стените изчезват и се разтопяват в нищото. Минават хиляда години. Превръщам се в прах под тежкия ботуш на времето. Гласовете им се забавят, лицата им се разширяват. Тънката мъгла под мен се разтваря. Нося се върху безкраен, бял океан.

От мъглата се разнася безплътен глас.

— А сега, какво ще кажеш, да се върнем към проблема с плъховете?

Вош. Но не го виждам. Гласът му не се чува от определен източник. Идва отвсякъде и отникъде, сякаш е вътре, в мен.

— Ти изгуби дома си. А очарователният — и единствен — нов дом, който откри, за да го заместиш, гъмжи от вредители. Какво можеш да сториш? С какъв избор разполагаш? Да се примириш и да живееш мирно заедно с разрушителните вредители или да ги унищожиш, преди те да са унищожили новия ти дом? Казваш ли си: „Плъховете са противни създания, но въпреки това са живи същества със същите права като мен.“? Или казваш: „Не мога да живея заедно с тези плъхове. Ако ще живея тук, тези вредители трябва да умрат“?

Сякаш от хиляди километри разстояние чувам пиукането на монитора, който отмерва ударите на сърцето ми. Морето се люлее. Аз се издигам и спускам заедно с всяка вълна на неговата повърхност.

— Но тук всъщност не става дума за плъховете — отеква гласът му, нисък и плътен като гръмотевица. — Никога не е ставало дума за това. Необходимостта да бъдат унищожени е ясна. Онова, което те безпокои, е методът. Истинският въпрос, фундаменталният проблем, са скалите.

Бялата завеса се дръпва настрани. Продължавам да се нося, но сега съм високо над Земята, в черна бездна, пълна със звезди, а слънцето, което докосва хоризонта, обагря повърхността на планетата под мен в искрящ златист цвят. Мониторът трескаво пиука и един глас възкликва:

— О, по дяволите!

След което отново се чува гласът на Вош.

— Дишай, Марика. В пълна безопасност си.

В пълна безопасност си. Значи, затова ме упоиха. Ако не го бяха направили, сърцето ми вероятно щеше да спре от шока. Ефектът е триизмерен, неразличим от реалността, само дето в космоса не бих могла да дишам. Както и не бих могла да чуя гласа на Вош на място, където звукът не съществува.

— Това е Земята, такава каквато е била преди шестдесет и шест милиона години. Красива е, нали? Райска градина. Недокосната. Атмосферата, преди да я отровите. Водата, преди да я замърсите. Богата на живот земя, преди вие, гризачи такива, да я накъсате на парчета, за да задоволите ненаситния си апетит и да построите мръсните си гнезда. Могла е да остане девствена още шейсет и шест милиона години, неопетнена от лакомията ви на бозайници, ако не е била случайната среща с един извънземен посетител с големината на една четвърт от размера на Манхатън.

Той профучава край мен, груб и осеян с дупки и затъмнява звездите, докато лети към планетата. Когато се разпада в атмосферата, долната половина на астероида започва да свети. Първо в яркожълто, после в бяло.

— И така съдбата на света е предрешена. От една скала.

Сега стоя на брега на огромно, плитко море и наблюдавам падането на астероида, който изглежда като миниатюрна точка — някакво незначително камъче.

— Когато прахът от удара се слегнал, три четвърти от целия живот на Земята бил изчезнал. Светът свършва, Светът започва отново. Човечеството дължи съществуването си на една космическа прищявка. На една скала. Наистина е забележително, когато помислиш за това.

Земята потреперва. Чува се далечен гръм и после настъпва зловеща тишина.

— И точно тук е главоблъсканицата, гатанката, която ти убягваше, защото изправянето пред този проблем разтърсва самите основи, нали? Тя не се поддава на обяснение. Тя прави всичко случило се невъзможно противоречиво, абсурдно и безсмислено.

Морето се размътва, над него се вдига пара, която се върти. Водата започва да ври. Към мен с грохот се понася огромна стена от прах и пулверизирани камъни, която закрива небето. Въздухът се изпълва с пронизително пищене, наподобяващо крясъците на умиращо животно.

— Не е нужно да посочвам очевидното, нали? Този въпрос те измъчва от много дълго време.

Не мога да помръдна. Знам, че това не е истина, но паниката, която изпитвам, докато стената от пара и прах се приближава към мен, е съвсем истинска. Милионите години еволюция са ме научили да се доверявам на сетивата си и примитивната част на мозъка ми е глуха за призивите на рационалната част, която крещи пронизително като умиращо животно. Това не е истинско не е истинско не е истинско не е истинско.

— Електромагнитни импулси. Огромни метални парчета, които валят от небето. Чума… — гласът му става все по-силен с всяка дума и думите му отекват като гръмотевици или като тракането от токове на тежки ботуши. — Спящи агенти, имплантирани в човешки тела. Армии деца с промити мозъци. Какво е това? Това е главният въпрос. Единственият, който наистина има значение — защо ни е да се занимаваме с всичко това, след като всичко, от което се нуждаем, е една много, много голяма скала?

Вълната ме покрива и аз се давя.