Рик Янси
Безкрайното море (52)

51.

Моята реакция се задейства и е мигновена.

Скачам през масата, забивам с всичка сила коляното си в гърдите му и го събарям на пода. Приземявам се върху него и смазвам с окървавената си ръка аристократичния му нос, като завъртам рамене, за да увелича възможно най-много силата на удара. Получава се като по учебник — точно както са ме учили инструкторите ми в „Кемп Хейвън“ тренировка, след тренировка, след тренировка, докато накрая няма нужда да мислиш. Мускулите имат памет. Носът му се счупва с приятно хрущене. Инструкторите ме бяха учили, че това е моментът, в който умният войник се оттегля. Ръкопашният бой е непредсказуем и всяка секунда, с която го продължаваш, рискът нараства. Изразът беше „не се излагай на ненужна опасност“. Vincit qui patitur.

Но точно от тази опасност няма измъкване. Часовникът вече отмерва последната секунда — времето ми свърши. Вратата се отваря с трясък и вътре нахлуват войници. Бързо и грубо ме свалят от Вош и ме хвърлят на пода с лицето надолу. Нечий крак притиска врата ми. Усещам мириса на кръв. Не моята, неговата.

— Разочароваш ме — прошепва той в ухото ми. — Казах ти, че яростта не е отговорът.

Изправят ме на крака. Долната половина от лицето на Вош е покрита с кръв. Бузите му са омацани с нея, сякаш се е изрисувал с цветовете на войната. Очите му вече се подуват, придавайки му странен, свински вид.

Той се обръща към командира на взвода до него — строен новобранец с хубава кожа, руса коса и сантиментални очи.

— Подгответе я.