Рик Янси
Безкрайното море (50)

49.

Не му харесваше да е около най-малките деца в лагера. Те му напомняха за по-малкото му братче. Братчето, което беше вкъщи, когато излезе да търси храна, а го нямаше, когато се върна. Братчето, което така и не успя да намери. В лагера, в редките мигове, когато не се обучаваше, ядеше, спеше, миеше казармите, лъскаше обувките си, почистваше автомата си, не беше наряд в кухнята или не работеше в хангара за обработка, той отиваше да работи като доброволец в помещенията на децата или в автобусите, с които те идваха. Не му харесваше да е около малките деца, но въпреки това го правеше. Никога не изгуби надежда, че един ден ще намери по-малкия си брат. Че един ден ще влезе в хангара за обработка и ще го открие да седи в един от големите червени кръгове, нарисувани на пода, или ще го види как се люлее на старата гума, окачена на дървото на импровизираната площадка за игра до парадния плац.

Но никога не го откри.

В хотела, когато разбра, че врагът имплантира бомби в децата, той се запита дали това не се беше случило и с неговия брат. Дали не бе открит и отведен, и дали не го бяха накарали да глътне зелената капсула? След което го бяха изпратили отново отвън, за да бъде открит от някой друг. Вероятно не. Повечето деца бяха мъртви. Много малко от тях бяха спасени и доведени в лагера. Брат му вероятно не беше оцелял много време след деня на изчезването си.

Но може и да са го отвлекли. Може да са го накарали да глътне зелената капсула. Може да са го изхвърлили обратно навън и да са го оставили да се скита по света, докато не е попаднал на група оцелели, които са го приели, нахранили са го и са изпълнили стаята с дъха си. Може да е станало и така.

Зомби го беше попитал какво го тормози. Бяха пресекли паркинга, за да открият в стария ресторант бутилка с въглероден диоксид. Зомби бе изоставил опитите да го накара да проговори. Когато му зададе въпроса, Зомби всъщност не очакваше да получи отговор.

Винаги разбирам, когато нещо те мъчи. Придобиваш онзи особен вид, все едно имаш запек. Все едно се опитваш да изсереш тухла.

Бутилката не беше тежка, но Зомби беше ранен и по пътя обратно вървеше пръв. Беше нервен и всяка сянка го караше да подскача. Не спираше да повтаря, че нещо не е наред. Че нещо не е наред с тоя Ивън Уокър и че нещо не е наред със ситуацията като цяло. Зомби смяташе, че са ги изиграли.

Обратно в хотела Зомби изпрати Дъмбо на горния етаж да каже на Ивън да слезе. След това зачакаха вътре в асансьора Ивън да се появи.

Виждаш ли, Кекс, точно за това говорех — електромагнитни импулси, вълни цунами, чуми, извънземни, прикрити в човешки тела, хлапета с промити мозъци и сега деца с бомби в тях. Защо те така дяволски усложняват нещата? Сякаш искат да се сражават с нас. Или поне искат борбата помежду ни да е интересна. Хей! Може би е точно това. Може би стигаш определена точка в еволюцията, когато скуката се превръща в най-голямата заплаха за оцеляването ти. Може би, в крайна сметка, това не е опит за завладяване на планетата, а игра. Сякаш някакво хлапе къса крилата на мухите.

Минутите отминаваха и Зомби ставаше все по-нервен.

Какво става? Къде, по дяволите, е той? О, за Бога, да не би да мислиш, че…? По-добре се качи горе, Кекс. Ако трябва го метни на рамо и докарай задника му тук.

По средата на стълбите Кекса чу над главата си тежко тупване, а миг по-късно още едно по-леко, последвано от нечий вик. Той стигна до вратата навреме, за да види как тялото на Каси прелетя край него и се стовари на пода. Проследи началната точка на траекторията й и видя високото момиче, което стоеше до стаята с избитата врата. Не се поколеба и за миг и нахлу в коридора, убеден, че високото момиче няма да оцелее. Беше добър стрелец — най-добрият преди идването на Катализатора и знаеше, че няма да пропусне.

Само дето Каси го препъна и той изгуби високото момиче от полезрението си. Щеше да я убие, ако Каси не му беше попречила. Беше сигурен в това.

След това високото момиче го простреля през стената.

Дъмбо разкъса ризата му и притисна един смачкан чаршаф върху раната. Каза му, че не е зле и ще оцелее, но Кекса знаеше, че не е така. Беше виждал смъртта твърде често. Познаваше мириса, вкуса и усещането й. Носеше смъртта в себе си, в спомените за майка си, триметровите погребални клади, труповете край пътя и поточната лента, която пренасяше стотици тела до пещта на електроцентралата на лагера, където горяха мъртъвците, за да осветяват и отопляват казармите и да осигуряват топла вода. Това, че умираше, не го тревожеше. Това, че умираше, без да знае какво е станало с брат му, го тревожеше.

Умираше, когато го свалиха на долния етаж. Умираше, когато Зомби го метна върху раменете си. После на паркинга Зомби падна и останалите се скупчиха около тях, а сержантът удряше замръзналата пътна настилка с длани, докато кожата му не се разрани.

След това го оставиха. Той не се разгневи. Разбираше ги. Той умираше.

След това той се изправи.

Не в началото. В началото пълзеше.

Високото момиче стоеше във фоайето, когато той се довлече вътре. Тя беше изправена до вратата, която водеше към стълбището. Държеше пистолет във всяка ръка, навела глава, сякаш се ослушваше за нещо.

Тогава той се изправи.

Високото момиче застина неподвижно. Тя се обърна. Вдигна автомата, но го свали, когато разбра, че той умира. Усмихна се и му каза здравей. Наблюдаваше го как стои до входната врата и затова не видя как Ивън се спусна в асансьора през сервизния люк. Ивън видя Кекса и замръзна, сякаш не знаеше какво да стори.

Познавам те. Високото момиче вървеше към него. Ако се обърнеше в този момент, ако погледнеше зад гърба си, щеше да види Ивън, затова Кекса извади пистолета си, за да отвлече вниманието й, но пистолетът се изплъзна от ръката му и падна на пода. Беше изгубил много кръв. Кръвното му налягане падаше. Сърцето му не успяваше да изпомпа достатъчно кръв и той губеше усещане за ръцете и краката си.

Той падна на колене и се протегна към оръжието. Тя го простреля в ръката. Той падна по задник и пъхна ръка в джоба си, сякаш това щеше да я защити по някакъв начин.

Господи, ти си едно доста едро и силно момче, а? На колко години си? Какво стана? Да не си глътна езика?

Простреля го в крака. След това зачака да изкрещи, да заплаче или да каже нещо. Когато той не го направи, тя изпрати куршум и в другия му крак. Зад нея Ивън се отпусна по корем и започна да пълзи към тях. Кекса поклати глава към Ивън и мъчително си пое въздух. Усещаше как цялото му тяло изтръпва. Нямаше болка, просто над очите му се спускаше сива пелена.

Високото момиче се приближи още. Сега тя беше на половината разстояние между него и Ивън. Тя насочи оръжието към средата на челото му.

Кажи нещо или ще ти пръсна мозъка. Къде е Ивън?

Тя понечи да се обърне. Може би беше чула как Ивън пълзи към нея. Затова Кекса се изправи отново, за да отвлече за пореден път вниманието й. Не го направи бързо. Отне му повече от минута. Обувките му се хлъзгаха върху мокрите от стопения сняг плочки, надигаше се, отпускаше се отново назад — това, че държеше ръката си в джоба правеше всичко двойно по-трудно. Високото момиче се усмихваше и се кикотеше с онзи самодоволен вид, с който го правеха децата в училище. Той беше дебел. Беше тромав. Беше глупав. Наричаха го свинска мас. Когато накрая се изправи на крака, тя го простреля отново.

Моля те, побързай. Само си хабя амунициите.

Опаковката на кекса се беше втвърдила и накъдрила и винаги издаваше шум, когато той си играеше с нея в джоба си. Така майка му беше разбрала за нея в деня, в който брат му изчезна. Така бяха научили за нея и войниците в автобуса. И строевият сержант го беше нарекъл Кекса, защото му беше харесала историята за дебелото хлапе, дошло в лагера само с дрехите на гърба си и една опаковка с трохи от кекс в джоба.

Найлоновото пликче за сандвичи, което беше намерил пред хотела, не шумолеше. Беше много по-меко. Когато го извади от джоба си, не се чу шум. Пликчето излезе навън съвсем тихо, така както беше мълчал и той след като му бяха казали да млъкне, млъкне, МЛЪКНЕ.

Усмивката изчезна от лицето на високото момиче.

И Кекса започна да се движи отново. Не към нея и не към асансьора, а към страничната врата в края на коридора.

Хей, какво имаш там, голямо момче? А? Какво е това? Предполагам, че не е болкоуспокоително.

Усмивката на високото момиче се върна. Този път обаче беше различна. Мила усмивка. Беше много красива, когато се усмихваше по този начин. Вероятно беше най-красивото момиче, което някога беше виждал.

Трябва много да внимаваш с това. Разбираш ли ме? Хей, знаеш ли какво? Ще сключа сделка с теб. Ще сваля оръжието, ако и ти оставиш това, става ли? Как ти звучи?

И тогава тя го направи. Остави пистолета си на пода. Свали и пушката от гърба си, и остави и нея. След това вдигна ръцете си.

Мога да ти помогна. Остави това и ще ти помогна. Не е нужно да умираш. Знам как да те оправя. Аз… аз не съм като теб. Определено не съм толкова смела и силна като теб, това е сигурно. Не мога да повярвам, че още продължаваш да стоиш на крака.

Тя щеше да чака. Щеше да чака, докато той не припаднеше или не умреше. Всичко, което трябваше да направи, беше да се усмихва и да се преструва, че го харесва.

Той разтвори пликчето.

Момичето вече не се усмихваше. Тя се затича към него, по-бързо, отколкото той бе виждал някого да тича през целия си живот. Сивата пелена потрепери, докато тя бързаше към него. Когато го наближи, краката й се отделиха от пода и тя се заби като копие в мястото, където го беше ударил първият куршум, запращайки го назад към рамката на металната врата, в която той се удари. Пликчето излетя от безчувствените му пръсти и се плъзна по плочките като хокейна шайба. За момент сивата пелена стана черна. Високото момиче се завъртя грациозно като балерина към пликчето. Той й подложи крак й и я просна на пода.

Тя беше твърде бърза, а той имаше твърде много наранявания. Тя щеше да се изправи преди него. Затова той вдигна пистолета, който беше изпуснал и я застреля в гърба.

След това се изправи за последен път. Захвърли пистолета. Успя да прекрачи гърчещото й се тяло, преди отново да се строполи.

Запълзя към пликчето. Тя запълзя след него. Не можеше да се изправи. Куршумът беше пръснал гръбначния й мозък. Беше парализирана от кръста надолу. Но беше по-силна от него, а и той беше изгубил много кръв.

Той грабна найлоновото пликче от пода. Ръката й се вкопчи в неговата и тя го дръпна към себе си, сякаш беше лек като перце. Щеше да го довърши с един-единствен удар в умиращото му сърце.

Но всичко, което той трябваше да направи, беше да издиша.

Той допря отвора на пликчето до устата си.

И издиша.