Рик Янси
Безкрайното море (46)

45.

Оказа се, че Грейс е личност, а не молитва или нещо, свързано с Господ. Освен това тя беше въоръжена до зъби. Държеше автомата на Дъмбо в допълнение към голямата снайперистка пушка на гърба й. Запрати хлапето вътре в стаята и след това направо ме ослепи с ярката си усмивка.

— А ти трябва да си Касиопея, кралицата на нощното небе. Изненадана съм, Ивън. Тя изобщо не е каквато си я представях. Малко е червенокоса. Не знаех, че това е твоят тип.

Погледнах към Ивън.

— Коя, по дяволите, е тази?

— Грейс е като мен — отвърна Ивън.

— Познаваме се от доста отдавна. От горе-долу десет века… — Грейс посочи автомата ми и аз го хвърлих в краката й. — Пистолетът също. И този нож, пристегнат за глезена ти, под униформата.

— Пусни ги да си вървят, Грейс — каза Ивън. — Не се нуждаем от тях.

Грейс не му обърна внимание. Тя изрита автомата леко настрани и ми каза да го изхвърля през прозореца, заедно с Люгера и ножа. Ивън ми кимна, сякаш искаше да каже „По-добре го направи“. И аз го направих. Главата ми се маеше. Не успявах да се съсредоточа. Грейс беше заглушител, като Ивън — това поне ми стана напълно ясно. Но откъде знаеше името ми, защо беше тук и как Ивън беше разбрал, че тя идва, както и какво искаше да каже с това „Грейс е пътят“? Пътят към какво?

— Знаех, че е човешко същество — Грейс се върна на любимата тема на Ивън. — Но нямах представа, че човешкото в нея е чак толкова много.

Ивън знаеше какво го чака, но въпреки това направи опит да го спре.

— Каси…

— Майната ти, самодоволен извънземен шибаняк!

— Цветисто и с въображение. Прекрасно — Грейс ми посочи да седна с автомата на Дъмбо.

Ивън отново ме стрелна с поглед: „Направи го, Каси“. Така че аз седнах на леглото, съседно на неговото, до Дъмбо, който дишаше през устата, като астматик. Грейс остана при вратата, така че да може да държи под око коридора. Може би не знаеше, че Сам и Меган са в съседната стая или че Бен и Кекса чакат Ивън в асансьора на долния етаж. В този момент аз проумях стратегията на Ивън: Протакай. Печели време. Когато Бен и Кекса се качаха горе, за да видят какво става, това щеше да е нашият шанс. Спомних си как Ивън беше ликвидирал в пълния мрак цял един взвод на Петата вълна, който разполагаше с повече оръжия и числено превъзходство, и си казах „Не, когато те се появят, това ще е нейният шанс.“

Изучавах я — начинът, по който се беше облегнала отстрани на касата на вратата, небрежно кръстосала крака, със златисти кичури, спускащи се върху рамото й, и глава, леко обърната настрани, за да можем да се насладим на зашеметяващия й скандинавски профил — и си казах „Разбира се, в това има смисъл. Ако можеш да се настаниш в което си искаш човешко тяло, защо да не избереш някое съвършено такова? Ивън също.“ В този смисъл той не беше нищо повече от един измамник. Като се замисля, това беше доста странно. Дълбоко в себе си, симпатягата, който караше коленете ми да се подгъват, не беше нищо повече от образ — маска върху някакво невидимо лице, което преди десет хиляди години вероятно е приличало на сепия или нещо подобно.

— Е, те наистина ни предупредиха, че има риск да живеем толкова дълго като човешки същества, сред човешки същества — отбеляза Грейс. — Кажи ми нещо, Касиопея — не мислиш ли, че той е истински съвършен в леглото?

— Защо ти не ми кажеш — върнах й го аз. — Ти, извънземна кучко!

— Буйна е — с усмивка се обърна Грейс към Ивън, — като съименничката си^[1].

— Те нямат нищо общо с това — отвърна Ивън. — Пусни ги, Грейс.

— Ивън, дори не съм сигурна какво имаш предвид с „това“ — тя заряза поста си до вратата и плавно се понесе — няма по-подходяща дума за начина, по който се движеше към леглото му. — И никой няма да ходи никъде, докато не разбера.

Тя се надвеси над него, обхвана лицето му с ръце и го целуна дълго и продължително по устните. Той се съпротивляваше — видях това — но тя го прикова на мястото му с извънземната си сила, която притежаваше в изобилие.

— Каза ли й, Ивън? — прошепна тя до бузата му, но така, че да е сигурна, че и аз я чувам. — Тя знае ли как ще свърши всичко това?

— Така — казах аз и се хвърлих към нея, както обикновено, насочила твърдата част на главата си към мекото й слепоочие. Ударът я изхвърли странично към вратите на шкафа. Аз се проснах в скута на Ивън. „Истински съвършен“ помислих си аз малко не на място.

Изправих се на крака, а Ивън ме хвана за кръста и ме дръпна обратно надолу.

— Не, Каси.

Но той беше слаб, а аз силна и лесно се освободих, за да скоча от леглото върху гърба й. Това беше голяма грешка — тя ме сграбчи за ръката и ме захвърли през стаята. Ударих се в стената до прозореца и се друснах право на задника си. По гърба ми пропълзя гореща вълна от болка. Откъм коридора се чу отварянето на врата и аз изкрещях:

— Махай се оттук, Сам! Доведи Зомби! Доведи…

Тя беше изчезнала, преди да извикам второто „доведи“. Последният път, когато видях някой да се движи толкова бързо, беше в Лагера, когато фалшивите войници от „Райт-Патерсън“ ме бяха забелязали да се крия в гората. Движеше се с бързината на анимационен герой, което можеше и да е смешно, ако не беше причината, поради която го бе направила.

О, не, няма да стане, кучко. Не и малкото ми братче.

Затичах се покрай Дъмбо и Ивън, който беше отметнал завивките и се мъчеше да вдигне зле нараненото си тяло от леглото. Излязох в коридора, който беше празен. Това не беше добре, не беше никак добре. Прелетях двете крачки до стаята на Сам и в мига, когато пръстите ми докоснаха дръжката, сякаш в тила ме удари парен чук и носът ми се удари в дървото. Нещо изхрущя и това не беше вратата. Отстъпих назад, по лицето ми се стичаше кръв. Усетих вкуса й в устата си и по някакъв начин това ми помогна да се задържа изправена — дотогава не знаех, че яростта има вкус и че той е вкусът на собствената ти кръв.

Около врата ми се сключиха студени пръсти и аз видях как краката ми се отделиха от пода, сред дъжд от капки кръв. В следващия миг полетях по дължината на коридора, стоварих се тежко върху рамото си и след като се претърколих, спрях на една крачка от прозореца на отсрещния край.

— Остани там — разнесе се гласът на Грейс.

Тя стоеше до вратата на Сами — подвижна сянка в края на слабо осветен тунел, която се мержелееше от другата страна на сълзите, които се стичаха по бузите ми и се смесваха с кръвта.

— Остави. Брат. Ми. На мира.

— Това очарователно момченце? Той е твой брат? Съжалявам, Касиопея, не знаех — тя поклати глава с подигравателна тъга, така както се подиграваха с всяко хубаво нещо в човека. — Той вече е мъртъв.