Рик Янси
Безкрайното море (4)

3.

Преди изгрев-слънце достигам до южните покрайнини на Урбана. Това е половината от пътя, движа се точно по график.

От север се бяха дотъркаляли облаци. Слънцето изгрява под тях и оцветява долната им част в блестящо тъмнопурпурно. Ще се изкатеря на дърветата, за да се скрия до падането на нощта. След това ще тръгна по откритите поля на запад от града и ще се моля облачната покривка да се задържи известно време, поне докато не стигна отново до магистралата от другата страна. Заобикалянето на Урбана ще добави още няколко километра, но единственото нещо, което е по-опасно от прекосяването на някой град през деня, е да се опиташ да го направиш нощем. А рискът е най-важното нещо.

От замръзналата земя се надига мъгла. Много е студено. Той реже страните ми и предизвиква болка в гърдите ми всеки път, когато си поема дъх. Усещам древния копнеж за огън, запечатан дълбоко в гените ми. Укротяването на огъня е било първият голям скок в развитието ни. Той ни е пазил, топлил ни е и е променил мозъците ни, благодарение на смяната на диетата ни от ядки и горски плодове с богато на протеини месо. Сега огънят е поредното оръжие в арсенала на врага ни. С напредването на зимата сме притиснати между два неприемливи риска: да замръзнем до смърт или да издадем местоположението си на неприятеля.

Докато стоя облегната с гръб на дървото, вадя брошурата. Най-живописните пещери в Охайо! Зомби е прав. Няма да оцелеем до пролетта без подслон, а пещерите са нашия най-добър — и може би единствен — шанс. Може би са заети или разрушени от врага. Може би в тях има оцелели, които биха застреляли всеки непознат веднага щом го зърнат. Но с всеки следващ ден, в който оставаме в хотела, рискът става десетократно по-голям.

Нямаме друга възможност, ако пещерите се окажат неподходящи. Няма къде да избягаме, къде да се скрием, а идеята да се бием, е нелепа. Пружината на часовника се развива.

Когато му изтъкнах това, Зомби ми каза, че мисля твърде много. Усмихваше се. После спря да се усмихва и каза:

— Не им позволявай да влязат в главата ти.

Сякаш това беше игра на футбол и той трябваше да ме надъхва през полувремето. Не обръщайте внимание на резултата от петдесет и шест на нула. Играйте да защитите гордостта си! В моменти като този ми се иска да му зашлевя някой шамар, не че това би било от някаква полза, но би ме накарало да се почувствам по-добре.

Лекият вятър замира. Въздухът се изпълва със смълчано очакване като затишие преди буря. Ако завали сняг, ще се окажем в капан. Аз в тази гора, Зомби в хотела. Все още съм на около тридесет и два километра от пещерите — дали да рискувам да вървя през откритите поля денем или да изчакам, надявайки се, че няма да завали сняг поне до падането на нощта?

Отново се върнах на думичката с Р. Всичко опира до риска. Не само до нашия, но и до онзи, който те поемат — да се настаняват в човешки тела, да създават лагери на смъртта и да обучават хлапета в извършване на геноцид — всичко това е налудничав и глупав риск. Такъв е и Ивън Уокър — противоречив, нелогичен и просто дяволски странен. Първите атаки бяха брутални в ефикасността си и унищожиха деветдесет и осем процента от нас. Дори и в четвъртата вълна имаше известна логика — трудно е да организираме някаква значима съпротива, ако не можем да се доверим един на друг. Но след това брилянтната им стратегия започна да се обърква. Имали са десет хиляди години, за да планират заличаването на хората от лицето на Земята и това е най-доброто, което са успели да измислят? Това е въпросът, който не спира да се върти в главата ми и на който така и не успявам да намеря отговор, след Малката и нощта на плъховете.

Дълбоко в гората, зад мен и вляво от мен, тих стон прорязва тишината. Незабавно разпознавам звука, чувала съм го хиляди пъти след тяхното пристигане. Първите дни той присъстваше почти навсякъде, като някакъв постоянен фонов шум, като бученето на трафика по натоварена магистрала — звук на човешко същество, което изпитва болка.

Изваждам окуляра от раницата, слагам го върху лявото си око и внимателно настройвам лещата. Правя го преднамерено бавно. Без паника. Паниката убива невроните. Изправям се, проверявам затвора на автомата и се промъквам през дърветата по посока на звука, като оглеждам местността за издайническия зелен блясък на някой заразен. Дърветата са обвити в мъгла, светът е облечен в бяло. Стъпките ми кънтят върху заледената земя. Дъхът ми отеква с бумтежа на свръхзвуков самолет.

Деликатната бяла завеса се отдръпва и на двадесетина метра разстояние виждам фигура, облегната на едно дърво, с отметната назад глава и ръце, отпуснати в скута. В окуляра главата не свети, което означава, че това не е цивилен, а някой, който е част от Петата вълна.

Насочвам автомата към главата му.

— Ръцете! Искам да ти видя ръцете!

Устата му виси отворена. Празните му очи гледат към сивото небе през голите, проблясващи в лед клони. Пристъпвам по-близо. На земята до него лежи същият като моя автомат. Той не посяга към него.

— Къде са останалите от взвода ти? — питам го аз.

Той не отговаря.

Свалям оръжието си. Каква съм идиотка. Ако беше жив щях да видя дъха му, а такъв няма. Стонът, който чух, сигурно му е бил последният. Бавно се оглеждам на триста и шестдесет градуса като задържам дъха си, но не виждам нищо друго, освен дървета и мъгла и не чувам нищо друго, освен бученето на собствената ми кръв в ушите ми. Тогава се приближавам до тялото и се насилвам да не бързам, за да огледам всички подробности. Без паника. Паниката убива.

Същото оръжие като моето. Същият гащеризон. А на земята до него има окуляр. Ясно е, че той е от Петата вълна.

Разглеждам лицето му. Изглежда ми слабо познато. Предполагам, че е на дванадесет или тринадесет, горе-долу на възрастта на Дъмбо. Коленича до него и притискам върховете на пръстите си до врата му. Няма пулс. Разтварям якето му и вдигам нагоре пропитата му с кръв риза, за да погледна раната. Уцелен е в корема с един едрокалибрен куршум.

Изстрел, който не съм чула. Или лежи тук отдавна, или стрелецът използва заглушител.

Заглушител.

Според Съливан, Ивън Уокър сам е очистил цял един взвод, посред нощ, ранен и срещу многократно превъзхождащ го противник — това е било нещо като загрявка, преди сам да взриви цяла военна инсталация. По онова време историята на Каси ми се стори трудна за вярване. Сега в краката ми има мъртъв войник, а взводът му се води „изчезнал по време на акция“. И аз съм сама сред тишината на гората и млечнобелия параван на мъглата.

Сега историята й не ми се вижда толкова пресилена.

Мисли бързо. Не се паникьосвай. Като в шаха — прецени си шансовете, претегли риска.

Имам две възможности. Да остана на мястото си до падането на нощта, или да се измъквам бързо от тази гора. Който го е убил или вече е на километри разстояние, или клечи зад някое дърво, изчаквайки да му се открие възможност за чист изстрел.

Възможностите се увеличават. Къде е взводът му? Мъртви ли са? Или преследват човека, който го е застрелял? Ами ако онзи, който го е застрелял, е някой, който е дороти? Дори и да забравим за взвода — какво ще стане, когато пристигнат подкрепленията?

Изваждам ножа си. Минаха пет минути, откакто го намерих. Ако някой знаеше, че съм тук, досега щях да съм мъртва. Ще изчакам, докато се стъмни, но трябва да се подготвя за вероятността някой друг унищожител от Петата вълна да се промъква към мен.

Опипвам тила му, докато накрая откривам миниатюрната издутина под белега. Запази спокойствие. Това е като шаха. Ход и контраход.

Срязвам бавно белега и с върха на ножа изваждам топчето, което остава увиснало в капчица кръв. Така винаги ще знаем къде си. За да можем да се грижим за безопасността ти.

Риск. Рискът да светнеш в нечий окуляр. Срещу риска врагът да изпържи мозъка ми с едно натискане на бутона.

Топчето лежи в леглото си от кръв. Ужасяващата неподвижност на дърветата, режещият студ и мъглата, която се увива около клоните като преплетени пръсти. И гласът на Зомби в главата ми: Твърде много мислиш. Пъхвам топчето между бузата и венеца ми. Глупаво. Трябваше първо да го избърша — мога да усетя вкуса от кръвта на хлапето.