Рик Янси
Безкрайното море (37)

36.

Дрипавата й розова тениска с надпис „Здравей коте“ беше изцапана с кал (или може би кръв). Носеше къси панталонки, които някога вероятно са били жълто-кафяви на цвят, но сега бяха избледнели до мръснобяло. Белите й джапанки бяха мърляви, но по тях се бяха запазили няколко особено упорити мъниста. Имаше тясно дяволито лице, доминирано от огромни очи, и сплъстена черна коса. Беше малка, горе-долу на възрастта на Сами, макар че беше толкова слаба, че лицето й изглеждаше като лице на дребна старица.

Никой не каза нищо. Бяхме шокирани. Когато я видях в другия край на коридора с тракащи зъби и кокалести колена на ледения студ, сякаш се върнах в Лагера и видях отново момента, в който се появиха жълтите училищни автобуси, които не трябваше да съществуват, след като вече нямаше училища. Това беше нещо невъзможно.

Тогава Сами прошепна:

— Меган?

— Коя по дяволите е Меган? — обади се Бен.

Това, общо взето, беше въпросът, който си задавахме всички.

Сам се затича, преди някой да е успял да го хване. Спря по средата на разстоянието до нея. Малкото момиченце не помръдваше. Дори почти не мигаше. Очите й сякаш блестяха на намаляващата светлина. Бяха ярки и наподобяваха очи на птица, сякаш беше някаква съсухрена сова.

Сам се обърна към нас и извика:

— Меган! — сякаш ни казваше нещо съвсем очевидно. — Това е Меган, Зомби. Тя беше в автобуса заедно с мен! — той се обърна отново към нея. — Здравей, Меган — каза го небрежно, сякаш се бяха срещнали на детската площадка да си поиграят.

— Кекс — тихо каза Бен, — провери стълбището. Дъмбо, ти поеми прозорците. След това двамата претърсете първия етаж. Няма начин тя да е сама.

Момичето заговори и гласът й се разнесе тънък и дрезгав, напомняйки ми за нокти, които дращят по черна дъска.

— Боли ме гърлото.

Големите й очи се обърнаха нагоре към тавана. Коленете й се подгънаха. Сам се затича към нея, но закъсня. Тя се строполи тежко на земята и удари челото си в тънкия килим, секунда преди Сам да успее да стигне до нея. Двамата с Бен се завтекохме към нея и той се наведе да я вдигне. Избутах го настрани.

— Не трябва да вдигаш нищо — смъмрих го аз.

— Тя не тежи нищо — запротестира той.

Вдигнах момиченцето. Той беше прав. Меган тежеше малко повече от чувалче с брашно — беше кожа, кости, коса и зъби, и това беше горе-долу всичко. Отнесох я в стаята на Ивън, сложих я в празното легло и натрупах върху треперещото й, малко тяло шест ката одеяла. Казах на Сам да ми донесе автомата от коридора.

— Съливан — обади се Бен от вратата. — Това нещо не се връзва.

Кимнах. Вероятността да има късмет да попадне по случайност в този хотел беше нищожна, а тази да оцелее в това време с летните си дрехи — още по-малка. Двамата с Бен мислехме едно и също — двадесет минути след като чухме хеликоптера, на вратата ни се появи малката госпожица Меган.

Тя не беше дошла тук сама. Беше докарана.

— Те знаят, че сме тук — казах аз.

— Но вместо да ни бомбардират, ни изпращат нея. Защо?

Сам се върна с автомата ми.

— Това е Меган — повтори той. — Срещнахме се в автобуса на път за „Кемп Хейвън“, Каси.

— Светът е малък, а? — избутах го далеч от леглото, към Бен. — Някакви идеи?

Той потри брадичката си. Аз разтрих врата си. В главите и на двама ни се въртяха твърде много мисли. Гледах го, докато търкаше брадичката си, а той ме гледаше, докато разтривах врата си. Тогава той каза:

— В нея има проследяващо устройство. Имплантирали са й топче.

Разбира се. Вероятно това е причината Бен да е начело. Той е човекът с идеите. Разтрих тънкия като молив врат на Меган, опипвайки за издайническата издутина. Нищо. Погледнах Бен и поклатих глава.

— Те знаят, че ще търсим там — нетърпеливо каза той. — Претърси всеки сантиметър от нея, Съливан. Сам, ти идваш с мен.

— Защо не мога да остана? — изхленчи Сам. В края на краищата той току-що беше видял своята отдавна загубена приятелка.

— Искаш да видиш голо момиче? — Бен направи физиономия. — Противна работа.

Бен избута Сам навън през вратата и излезе заднешком от стаята. Разтрих клепачите си. По дяволите! Проклети да са! Дръпнах завивките надолу, разкривайки изтощеното й тяло под отслабващата светлина на зимната вечер. То беше покрито със струпеи и синини, отворени рани и слоеве мръсотия и кир. Ужасната жестокост на безразличието и бруталното безразличие на жестокостта я бяха превърнали в кожа и кости. Тя беше една от нас и беше като всички нас. Беше творение на Другите, техният шедьовър, миналото и бъдещето на човечеството, онова, което те бяха сторили и което бяха обещали да сторят. Разплаках се. Плачех за Меган, плачех за себе си, плачех за брат си и плачех за всички онези, които бяха или твърде глупави или нямаха късмет и вече бяха мъртви.

Трябва да го преглътнеш, Съливан. Сега сме тук, а утре няма да ни има и това беше така и преди те да дойдат. Истината винаги е била такава. Не Другите са измислили смъртта — те просто я усъвършенстваха. Дадоха й лице, с което да ни погледне в очите, защото знаеха, че това е единственият начин да ни смачкат. Краят нямаше да дойде на някой определен континент или океан, планина или равнина, джунгла или пустиня. Той щеше да дойде там, където всичко беше започнало и където винаги е бил от самото начало — на бойното поле на последното биещо човешко сърце.

Свалих износените й и мръсни летни дрехи. Разтворих ръцете и краката й като на онзи гол симпатяга в кутия, заобиколена от кръг, от рисунката на Да Винчи. Стараех се да не бързам и да действам методично, като започнах от главата й и продължих надолу по тялото.

— Съжалявам, толкова съжалявам — шепнех й аз, докато я натисках, мачках и опипвах.

Вече не бях тъжна. Спомних си за пръста на Вош, който се стовари върху бутона, за да изпържи мозъка на петгодишния ми брат и толкова ми се прииска да усетя вкуса на кръвта му, че устата ми се напълни със слюнка.

Казваш, че знаеш как разсъждаваме? Тогава знаеш какво ще направя. Ще одера лицето ти с чифт пинцети. Ще извадя сърцето ти с игла за шиене. Ще източа кръвта ти през седем милиарда миниатюрни порязвания, за всеки един от нас.

Това е цената, която ще платите. Пригответе се, защото когато унищожите човечността в хората, онова, което ще остане ще са хора, в които няма нищо човешко.

С други думи, ще получиш точно това, за което си платил, шибаняко.