Рик Янси
Безкрайното море (35)

34.

Останах с него до зазоряване. Седях до него така, както той седеше до мен в старата ферма. Той ме беше отнесъл на онова място против волята ми, а после моята воля го доведе тук — и може би това означаваше, че държим един на друг. Или че сме длъжници един на друг. Така или иначе един дълг никога не можеше да бъде изплатен докрай, не и ако наистина е бил важен. Той ми каза, че съм го спасила и тогава аз не разбрах от какво точно. Случи се, преди да ми каже истината за самоличността си, а след това аз си мислех, че е имал предвид, че съм го спасила от всичко свързано с геноцида на човечеството и масовите убийства. Сега разбрах: не е искал да каже, че съм го спасила от нещо, а за нещо. Неприятната и необяснима част, която ужасно ме плашеше, беше какво можеше да е то.

Той изстена на сън. Пръстите му се вкопчваха в завивките. Бълнуваше.

През това също съм преминала, Ивън. Хванах ръката му. Той беше обгорен, наранен и потрошен — зачудих се какво ли го беше забавило толкова да ме намери? Вероятно беше пълзял дотук. Ръката му гореше. Лицето му лъщеше от пот. За пръв път ми мина през ума, че Ивън Уокър може да умре — толкова скоро, след като се беше завърнал от мъртвите.

— Ще живееш — казах му аз. — Трябва да живееш. Обещай ми, Ивън. Обещай ми, че ще живееш. Обещай ми.

Малко се отнесох. Опитвах се да не го правя. Но не можех да се сдържа.

— Това ще затвори кръга и тогава ще сме квит — и двамата ще сме квит, ти и аз. Ти ме застреля и аз оживях. Аз те застрелях и ти ще живееш. Виждаш ли? Такъв е редът на нещата. Попитай когото и да е и той ще го потвърди. Освен това нали си господин Двестагодишното Свръхсъздание, чиято съдба е да спаси нас, жалките човешки същества от интергалактическия рояк. Това ти е работата. За това си роден. Или пък отгледан — няма значение. Знаеш ли, така както върви завладяването на света, ще излезе, че планирането ви доста куца. Мина почти година, а ние още сме тук и кой сега лежи по гръб като някой бръмбар, докато по брадичката му се стичат лиги?

Наистина по брадичката му се стичаха малко лиги. Забърсах ги с ъгълчето на одеялото.

Вратата се отвори и добрият стар Кекс влезе в стаята.

После се появи Дъмбо, ухилен до уши, след това Бен и накрая Сам. Малката я нямаше.

— Как е той? — попита Бен.

— Гори — отвърнах аз. — Бълнува. Не спира да говори за Грейс.

— Като в онзи госпъл ли? — намръщи се Бен.

— Може би казва молитва^[1], като онази преди хранене — предположи Дъмбо.

— Вероятно умира от глад.

Кекса се отправи с тежка стъпка към прозореца и погледна през него към заледения паркинг. Наблюдавах го как се движи през стаята като магаренцето Йори, след това се обърнах към Бен.

— Какво се е случило?

— Не казва.

— Тогава го накарай да каже. Нали ти си сержантът?

— Не мисля, че ще може.

— Значи Малката е изчезнала и ние не знаем нито защо, нито къде е.

— Сигурно е настигнала Катализатора — предположи Дъмбо. — И Катализатора е решила да я вземе със себе си в пещерите, вместо да губи време да я връща обратно.

Кимнах с глава към Кекса:

— Той къде беше?

— Намерих го отвън — отвърна Бен.

— Какво правеше?

— Просто… стоеше.

— Просто стоеше? Наистина ли? Вие момчета, не се ли чудите понякога за кой отбор играе Кекса?

Бен поклати уморено глава:

— Съливан, не започвай…

— Сериозно. Може би просто се преструва на ням. И така не му се налага да отговаря на всякакви неудобни въпроси. Освен това би било доста разумно те да сложат по един свой човек във всеки взвод деца с промити мозъци, в случай че някой започне да се прави на умник…

— Да, а преди Кекса беше Катализатора — Бен започваше да губи търпение. — След това ще е Дъмбо. Или аз. Докато човекът, който призна, че е от страната на врага, лежи тук и те държи за ръката.

— Всъщност аз съм тази, която държи неговата ръка. И не той е врагът, Периш. Мислех, че вече сме приключили с това.

— Откъде да знаем, че не е убил Малката? Или Катализатора? Как можем да сме сигурни?

— О, Господи, погледни го. Не би могъл да убие и… и… — опитах да се сетя за нещо подходящо, което той не би могъл да убие, но единственото, което се появи в гладния ми и лишен от сън мозък беше еднодневка, което щеше да е наистина, ама наистина лош избор на дума. Като някаква неволна поличба, ако изобщо поличбата може да бъде неволна.

Бен рязко се обърна към Дъмбо и го накара да трепне. Мисля, че той би предпочел гневът на Бен да бъде насочен към всеки друг, но не и към него.

— Ще оживее ли?

Дъмбо поклати глава и върховете на ушите му станаха яркорозови.

— Положението му е зле.

— Това ми е въпросът. Колко зле? Колко скоро ще може да върви?

— Ще мине известно време.

— По дяволите, Дъмбо, кога?

— След две седмици? Или може би месец? Глезенът му е счупен, но не това е най-лошото. Има инфекция, освен това и риск от гангрена…

— Месец? Цял месец? — Бен невесело се засмя. — Той нахлува в това място, елиминира теб, пребива мен и няколко часа по-късно се оказва, че няма да може да помръдне цял месец!

— Тогава вървете! — изкрещях към него от другия край на стаята. — Всички вие! Оставете ни двамата и ние ще ви последваме веднага щом можем.

Бен рязко затвори зиналата си в почуда уста. Сам беше увиснал на крака му, пъхнал малкото си пръстче в гайката на колана на по-големия си приятел. При тази гледка нещо в сърцето ми трепна. Бен ми беше казал, че в лагера викали на по-малкия ми брат „кучето на Зомби“, защото винаги стоял до него като вярно куче.

— Това ми се вижда разумно предложение, сержант — кимна Дъмбо.

— Имахме план — отвърна Бен, едва помръдвайки устни. — И ще се придържаме към него. Ако Катализатора не се върне до утре по това време, се изнасяме — той ме погледна гневно. — Всички! — той посочи Кекса и Дъмбо. — Ако трябва, те ще носят гаджето ти.

Бен се обърна, удари се в стената, отскочи назад и олюлявайки се излезе през вратата в коридора.

Дъмбо го последва:

— Сержант, къде…?

— В леглото, Дъмбо, в леглото! Трябва да полегна или просто ще се строполя. Ти поеми първа смяна на пост. Фъстък — Сам — или както там ти е името — какво правиш?

— Идвам с теб.

— Остани със сестра си. Не, почакай. Прав си. Тя наистина е много заета. Кекс! Съливан ще е на пост. Отиди да дремнеш, ти голям…

Гласът му заглъхна. Дъмбо се върна до леглото на Ивън.

— Сержантът е напрегнат — обясни той, сякаш имаше нужда да го прави. — Обикновено е доста спокоен.

— И аз също — отвърнах аз. — И аз съм от спокойния тип. Не се безпокой.

Той не си тръгваше. Гледаше ме и бузите му станаха аленочервени като ушите му:

— Той наистина ли ти е гадже?

— Кой? Не, Дъмбо. Той е просто човекът, когото срещнах един ден, докато се опитваше да ме убие.

— О, Господи! — той изглеждаше облекчен. — Той е като Вош, нали разбираш.

— Той въобще не е като Вош.

— Искам да кажа, че е един от тях — той сниши гласа си, сякаш споделяше някаква мрачна тайна. — Зомби каза, че те не са като някакви малки буболечки в мозъка ни, а някак са се „инсталирали“ в нас като компютърен вирус или нещо подобно.

— Да. Нещо подобно.

— Това е странно.

— Е, предполагам, че са могли да се „инсталират“ и в домашните котки, но така нашето унищожение би отнело доста повече време.

— Само с месец-два повече — отвърна Дъмбо и аз се засмях.

Собственият ми смях ме изненада, както беше станало и когато Сами се беше засмял. Казах си, че ако някой иска човешките същества да загубят своята човечност, унищожаването на смеха би било едно добро начало. Не бях много добра по история, но съм почти сигурна, че задници като Хитлер едва ли са се смели много.

— Все още не разбирам — продължи той, — защо един от тях би минал на наша страна.

— Не съм сигурна, че и той самият знае напълно отговора на този въпрос.

Дъмбо кимна. Изправи рамене и си пое дълбоко въздух. Изглеждаше като пребит от умора. Всички бяхме така. Повиках го тихо, преди да излезе навън.

— Дъмбо — въпросът на Бен беше останал без отговор, — той ще оцелее ли?

Дъмбо дълго време не отговори нищо.

— Ако бях извънземен и можех да избера което тяло си поискам — бавно започна той — щях да избера наистина силен човек. И после, за да съм сигурен, че ще оцелея по време на войната, щях… Не знам, може би щях да си осигуря имунитет срещу всеки вирус и бактерия на Земята. Или поне щях да искам да съм по-устойчив. Нали се сещаш, нещо като да ваксинираш кучето си срещу бяс.

— Доста си умен, знаеш ли това, Дъмбо? — усмихнах се аз.

— Тоя прякор ми е заради ушите^[2] — изчерви се той.

След това излезе. Изпитах неприятното усещане, че някой ме наблюдава. Защото някой наистина ме наблюдаваше — Кекса ме гледаше втренчено от поста си край прозореца.

— А ти? — обърнах се към него аз. — Каква е твоята история? Защо не говориш?

Той се извърна настрани и дъхът му замъгли прозореца.