Рик Янси
Безкрайното море (25)

24.

Шасито на колата опираше в гърба му. Студеният асфалт докосваше бузата му. Стискаше в ръка безполезния автомат. Беше в капан.

Грейс имаше няколко възможности. Той имаше само две.

Не. Ако имаше някаква надежда да спази обещанието си, то тогава той имаше само един избор — този, който включваше Каси.

Тя също беше дала обещание. Безнадеждно, самоубийствено обещание към единствения човек на Земята, който все още имаше значение за нея и беше по-важен от нейния собствен живот. В онзи ден тя се изправи лице в лице със своя безлик преследвач, защото смъртта й не беше нищо, в сравнение със смъртта на даденото от нея обещание. Ако беше останала някаква надежда, то тя се криеше в безнадеждните обещания на любовта.

Той запълзя напред, покрай предната броня към откритото пространство и след това, както беше сторила Каси Съливан, Ивън Уокър също се изправи.

Напрегна се и зачака изстрела, който щеше да го довърши. Когато Каси се беше изправила в онзи безоблачен, есенен следобед, нейният заглушител бе побягнал. Ивън не мислеше, че Грейс би побягнала. Тя щеше да довърши онова, което беше започнала.

Но довършващият удар не идваше. Нямаше го куршумът, който да го накара да замълчи завинаги и да го свърже с Грейс като със сребърна верижка. Той знаеше, че тя е там. Знаеше, че може да го види как стои прегърбен пред колата. В този миг той осъзна, че не може да избяга от миналото и да се измъкне от неизбежните последствия — ужасът на Каси, нейната несигурност и болка — всички те сега му принадлежаха.

Над главата му имаше звезди. Право пред него пътят блестеше под светлината им. Леденият въздух го стягаше в прегръдката си. В него се носеше мирисът на мехлема, който Грейс беше сложила върху изгарянията му. Сърцето ти бие много бързо.

„Тя няма да те убие“ — каза си той. — „Това не е целта й. Ако целта й беше да те убие, тя нямаше да пропусне с този изстрел.“

Можеше да има само един отговор — Грейс възнамеряваше да го проследи. За нея той беше загадка и начинът да реши тази загадка беше да тръгне след него. Беше се измъкнал от капана, само за да пропадне по-дълбоко в него. Ако сега спазеше обещанието си, това нямаше да означава, че му е верен, а че е предател.

Не можеше да й избяга, не и с наранения си глезен. Не можеше да се помъчи да я убеди — вече не можеше да намери правилните доводи, с които да убеди самия себе си. Можеше да я изчака да се покаже. Да остане тук, да не прави нищо… и да рискува Каси да бъде открита от войниците на Петата вълна или да напусне хотела, преди патовата ситуация, в която беше изпаднал с Грейс, да бъде решена. Можеше да потърси сблъсък, но вече се беше провалил веднъж и вероятността да го направи пак беше голяма. Беше твърде слаб и наранен. Имаше нужда от време да се излекува, а такова време нямаше.

Облегна се на капака на колата и вдигна поглед към обсипаното със звезди, незатъмнявано от човешки светлини и изчистено от всякакви замърсители, небе. Същите тези звезди бяха блестели над света и преди човешкият род да се появи в него. Те не се бяха променили в продължение на милиарди години и какво ли изобщо беше времето за тях?

— Еднодневка — прошепна Ивън. — Еднодневка.

Той метна автомата на рамо и се запровира през купчината ламарини обратно към раницата с припаси, която след това преметна през другото си рамо. Мушна импровизираната патерица под мишницата си. Придвижването му щеше да е бавно, болезнено бавно, но той щеше да принуди Грейс да избира между това да го пусне или да го преследва, напускайки отредената й територия, в момент, в който дезертьорството можеше да се окаже сериозна спънка за добре обмисления план. Щеше да завие на север от хотела — на север, към най-близката база. На север, накъдето беше избягал врагът, за да се окопае отново и да изчака пролетта, за да започне последната, довършваща атака.

Надеждата беше там, където винаги е била — в ръцете на децата-войници с промити мозъци от Петата вълна.