Рик Янси
Безкрайното море (21)

20.

Докато Грейс се върне, вече се беше стъмнило. Пристигането й беше известено от включването на осветлението във всекидневната. Тя пусна лампата на нощното шкафче и светлината хвърли сенки, които погълнаха лицето й. Той не се възпротиви, когато тя дръпна завивките, свали превръзките, покриващи раните му, и изложи тялото му на студения въздух.

— Липсвах ли ти, Ивън? — прошепна тя с пръсти хлъзгави от мехлема, който размазваше по кожата му. — Нямам предвид днес. На колко години бяхме тогава? На петнайсет?

— Шестнайсет — отвърна той.

— Хъмм. Тогава ти ме попита дали се страхувам от бъдещето. Спомняш ли си?

— Да.

— Толкова… човешки въпрос.

Пръстите на едната й ръка го масажираха, докато пръстите на другата бавно разкопчаваха ризата й.

— Не толкова, колкото другия въпрос, който ти зададох.

Тя наклони глава с любопитство. Косата й падаше върху раменете й. Лицето й беше изгубено в сенките, а ризата й се разтвори като дръпната завеса.

— Кой беше той? — прошепна тя.

— Дали твърде дълго време не си се чувствала неизразимо самотна.

Хладните й пръсти. Топлината на изгорената му плът.

— Сърцето ти бие много бързо — промълви тя.

Грейс се изправи. Той затвори очи. За обещанието. Точно на границата на кръга от светлина, Грейс разкопча панталоните си, които се свлякоха около глезените й. Той не гледаше.

— Не бях толкова самотна — отвърна Грейс и дъхът й погали ухото му. — Това, че сме затворени в тези тела, има своите компенсации.

За обещанието. Каси, островът, към който плуваше, се надигна от пълното с кръв море.

— Не бях самотна, Ивън — повтори Грейс.

Тя докосна устните му с пръстите си и шията му с устните си.

Той нямаше избор. Обещанието не му оставяше такъв. Грейс никога нямаше да го пусне да си тръгне, тя нямаше да се поколебае да го убие, ако той опиташе да го стори. Не можеше да избяга или да се скрие от нея. Нямаше избор.

Той отвори очи, протегна дясната си ръка и прокара пръсти през косата й. Лявата му ръка се плъзна под възглавницата. Можеше да види как лишеното от децата си, самотно слънце над главите им, блестеше на светлината на лампата. Помисли, че Грейс може да забележи, че планетите липсват. Очакваше да го попита защо му е трябвало да ги маха, макар че не планетите бяха онова, което му трябваше.

Беше телта.

Но Грейс не беше забелязала. Умът й беше зает с други неща.

— Докосни ме, Ивън — прошепна тя.

Той се претърколи рязко надясно и удари челюстта й с лявата си ръка. Грейс залитна назад, когато той излетя от леглото и я удари с рамо в диафрагмата. Тя заби нокти дълбоко в раните от изгарянията му и започна да го дере. За момент стаята притъмня, но той нямаше нужда да вижда — трябваше просто да е близо.

Може и да беше видяла в ръката му импровизираната гарота от счупената летва и телта от модела, или просто може би имаше късмет, но юмрукът й успя да стисне телта и започна да я бута, докато той дърпаше, за да я стегне. Той натисна крака й с външната част на здравия си глезен и я събори на пода, падна заедно с нея и я прикова с коляното си в кръста.

Нямаше избор.

Той призова отново цялата останала сила на подобреното си тяло, за да притегне телта, докато тя не преряза дланта й и не стигна до костта.

Тя се мяташе под тежестта му. Той се извърна рязко с дясното си коляно и го опря в главата й. По-стегнато. По-стегнато. Усети мириса на кръв. Неговата. Нейната.

Стаята се завъртя около него.

Докато потъваше все по-надълбоко в собствената си и в нейната кръв, Ивън Уокър продължаваше да дърпа.