Рик Янси
Безкрайното море (18)

17.

Когато слънцето залезе, Грейс угаси огъня, метна раницата и автомата си през рамо и повдигна Ивън от земята за двадесет и пет километровото им пътуване до къщата в нейния участък в покрайнините на Урбана. Тя щеше да се придържа към магистралата, за да се движат по-бързо. На този етап от играта рискът не беше голям — не беше виждала човешко същество от седмици. Онези, които не беше убила, бяха взети от автобусите или се бяха подслонили някъде срещу яростната атака на зимата. Това беше преходният период. След още една, може би две, но не повече от пет години, нямаше да има нужда да се крият, защото нямаше да има повече плячка, която да дебнат.

Със залеза на слънцето температурата падна. По небето с цвят на индиго препускаха разкъсани облаци, подкарвани от северния вятър, който си играеше с бретона й и игриво обръщаше яката на якето й. Появиха се първите звезди, луната изгря и пътят пред тях заблестя като сребърна лента, виеща се на черния фон на мъртвите полета, празните паркинги и изкормените черупки на отдавна изоставените къщи.

Тя спря веднъж, за да си почине и да намаже с още мехлем изгарянията на Ивън.

— В теб има нещо различно — замислено отбеляза тя. — Не мога да разбера какво е точно — добави, докато пръстите й го докосваха навсякъде.

— Събуждането ми не беше лесно — каза той. — Знаеш това.

Тя тихо изсумтя.

— Отдаваш се прекалено много на мрачни мисли, Ивън, и преживяваш болезнено загубите — тя отново го уви в одеялото. Прокара дългите си пръсти през косата му. Надникна дълбоко в очите му. — Има нещо, което не ми казваш.

Той не отговори нищо.

— Почувствах го — продължи тя — първата нощ, когато те измъкнах от останките. Има… — търсеше правилните думи — нещо скрито, което го нямаше преди.

— Нищо не е скрито — собственият му глас му прозвуча кухо и празно, като вятъра.

— Не е трябвало да те интегрират, Ивън Уокър — засмя се Грейс. — Твърде много им съчувстваш, за да си един от тях.

Тя го вдигна с такава лекота, като майка, която взема новороденото си дете. Вдигна лице към нощното небе и ахна.

— Виждам я! Касиопея, кралицата на нощта — тя притисна бузата си към темето му. — Търсенето ни приключи, Ивън.