Рик Янси
Безкрайното море (16)

15.

Като дете той сънуваше сови.

От години не се беше сещал за този сън. Сега, когато животът му изтичаше, споменът се завърна.

Не беше приятен.

Птицата, кацнала на перваза на прозореца и гледаща вторачено в стаята му с блестящите си жълти очи. Те мигаха бавно и ритмично, но иначе самата сова никога не помръдваше.

Парализиран от страх, без да знае защо, и неспособен да повика майка си, той наблюдаваше совата, която наблюдаваше него. След това противното, неспокойно и изнервящо чувство, че е наблюдаван, оставаше в продължение на дни и му причиняваше гадене и замайване.

Когато стана на тринадесет, сънищата спряха. Беше се събудил — вече нямаше нужда да крие истината. Когато времето дойде, събуденото му аз щеше да се нуждае от даровете на „совата“. Той разбра каква е била целта на сънищата, защото неговата собствена цел му беше разкрита.

Подготви се. Подготви нещата.

Совата беше лъжа, която да защити крехката психика на приемното му тяло. След като се събуди, мястото й беше заето от друга лъжа — неговия живот. Човечността му беше измама, маска, като съня за совите в мрака.

Сега той умираше. И лъжата умираше заедно с него.

Нямаше болка. Не усещаше хапещия студ. Тялото му сякаш се носеше в някакво топло безгранично море. Алармените сигнали от нервните му окончания до центровете за болка бяха изключени.

Това нежно и безболезнено спускане на човешкото му тяло в забвението щеше да е последният дар.

И тогава, след като и последното човешко същество беше мъртво, идваше възраждането.

Ново човешко тяло, необременено от човешки спомени.

Той нямаше да си спомня изминалите осемнадесет години. Тези спомени и емоциите, свързани с тях, завинаги ще бъдат изгубени — и нищо не можеше да бъде направено срещу агонията, предизвикана от знанието за това.

Изгубено. Всичко ще е изгубено.

Споменът за лицето й. Изгубен. Времето с нея. Изгубено. Сблъсъкът между това, което той беше и онова, което се преструваше, че е. Изгубен.

В тишината на зимната гора, докато се носеше по безкрайното море, той се протегна към нея и тя му се изплъзна.

Знаеше какво ще произлезе от това. Винаги го беше знаел. Когато я откри, покрита от снега, взе я със себе си и я направи отново цяла, знаеше, че неговата смърт ще е цената. Добродетелите сега са пороци, а смъртта е цената на любовта. Не смъртта на тялото му. Тялото му беше една лъжа. Смъртта на неговата човечност. Смъртта на душата му.

В гората, сред режещия студ, върху повърхността на безкрайното море, той шепнеше името й, поверявайки спомена за нея на вятъра, на прегръдката на мълчаливите стражи на дърветата, на грижата на верните звезди. Името й беше чисто и вечно и в нея се съдържаше необузданата вселена.

Касиопея.