Рик Янси
Безкрайното море (11)

10.

Повдигам я. Главата й клюмва върху рамото ми. Поемаме между дърветата. Един „Блек Хоук“ гърми над главата ми. Другите два хеликоптера са се разделили — един на изток и един на запад, отрязвайки пътя ми за бягство. Високите, тънки клони се огъват. Снегът шиба лицето ми отстрани. Малката изобщо не тежи — все едно нося вързоп стари дрехи.

Излизаме от дърветата, когато един „Блек Хоук“ се приближава с рев от север. Въздушната струя блъска лицето ми с яростта на ураган. Хеликоптерът увисва над нас и в този момент ние сме неподвижни, застанали по средата на пътя. Повече няма да бягаме. Вече не.

Отпускам Малката върху пътната настилка. Хеликоптерът е толкова близо, че мога да видя черното забрало на пилотския шлем и отворената врата на товарния отсек със скупчените вътре тела и знам, че съм на прицела на половин дузина мерници — аз и малкото момиче в краката ми. И всяка изминала секунда означава, че съм оцеляла още една секунда, а това увеличава вероятността да оцелея и следващата. Може и да не е твърде късно за мен и за нея. Още не.

Не светя в техните окуляри. Аз съм една от тях. Вероятно е така, нали? Свалям автомата от рамото си и пъхвам пръст в скобата на спусъка.