Рик Янси
Безкрайното море (10)

9.

През голите, обвити в бяло клони виждам хеликоптерите да се приближават — три малки черни точки на сивия фон. Остават ми секунди.

Възможностите са:

Да довърша Малката и да си пробвам късмета срещу трите „Блек Хоука“, оборудвани с ракети „Хелфайър“.

Да оставя Малката да бъде довършена или — което е по-лошото — спасена от тях.

И една последна възможност — да довърша и двете ни. Един куршум за нея и един за мен. Не знам дали Зомби е добре. Не знам какво е принудило Малката да напусне хотела, ако изобщо има такова нещо. Онова, което знам, е, че нашата смърт може да е единственият му шанс да оживее.

Аз самата ще трябва да натисна спусъка. Ако успея да го натисна първия път, вторият ще е много по-лесно. Казвам си, че е твърде късно — твърде късно за нея и твърде късно за мен. Така или иначе няма как да избегнем смъртта. Не е ли това урокът, който набиваха в главите ни в продължение на месеци? Че не можем да се скрием от нея, не можем да избягаме. Ако успееш да я забавиш за един ден, то смъртта със сигурност ще те открие на следващия.

Тя изглежда толкова красива, дори някак нереална, сгушена така в ложето си от сняг. Тъмната й коса проблясва като оникс, изражението й в съня напомня неописуемото спокойствие на древна статуя.

Знам, че да убия и двете ни е единствената възможност с най-малък риск за останалите. Отново се сещам за плъховете и за това как понякога, за да убиваме безкрайните часове, двете с Малката планирахме нашата кампания срещу гризачите, която имаше своите военни хитрости, тактика и последователни нападения. Всяка от кампаниите ни беше по-нелепа от предишната и накрая тя се смееше истерично, а аз й изнасях същата онази реч, която бях произнесла пред Зомби на стрелковия полигон, същият урок, който и сега ми идва на ум — за страха, който свързва убиеца с плячката и куршумът, който ги съединява като сребърна верижка. Сега аз съм и убиецът и плячката — съвсем различен вид кръг, и устата ми е суха, като стерилния въздух, а сърцето — също толкова студено. Температурата на истинската ярост е абсолютната нула, а моята ярост е по-дълбока от океана и по-широка от Вселената.

Затова не надеждата е онова, което ме кара да пъхна пистолета в кобура. Не е вярата и със сигурност не е любовта.

Яростта е.

Яростта и фактът, че между зъбите и венеца ми все още стои имплантът на мъртвия новобранец.