Рик Янси
Безкрайното море (9)

8.

Старият хотел гъмжеше от всякаква напаст. Студът беше избил хлебарките, но другите гадини бяха оцелели, особено дървениците и кожоядите. И бяха гладни. Още първия ден всички бяхме покрити с ухапвания. Мазето принадлежеше на мухите. По време на чумата там бяха сваляли труповете. Когато ние се настанихме, повечето мухи бяха измрели. Те бяха толкова много, че черните им останки хрущяха под краката ни, когато първия ден слязохме долу. Това беше и последният ден, в който ходихме в мазето.

Цялата сграда вонеше на гнило и аз казах на Зомби, че ако отворим прозорците, това ще помогне миризмата да се разнесе и ще избие някои от буболечките. Той каза, че е по-добре да го хапят и да му се гади, отколкото да измръзне до смърт. В мига, в който се усмихнеше, те обсипваше с неудържимия си чар. Успокой се, Катализатор. Това е просто поредният ден в опустошения от извънземните свят.

Буболечките и миризмата не пречеха на Малката. Плъховете бяха тези, които я подлудяваха. Бяха издълбали проходи в стените и през нощта непрекъснатото им гризане и драскане я караха да стои будна (а съответно и мен). Тя се мяташе и въртеше, стенеше и се оплакваше. Общо взето това се превърна в натрапчива идея за нея, защото на практика всякакви други мисли за положението ни завършваха зле. В напразен опит да я разсея, започнах да я уча на шах, като използвах една кърпа вместо дъска и монети вместо фигури.

— Шахът е глупава игра за глупави хора — информира ме тя.

— Не, тя е много демократична — отвърнах аз. — Умните хора също я играят.

Малката вдигна очи към тавана:

— Искаш да играеш, само за да можеш да ме победиш.

— Не, искам да играя, защото ми липсва играта.

Тя остана с отворена уста.

— Това ли ти липсва?

Разстлах кърпата върху леглото и поставих монетите върху нея.

— Недей да говориш за нещо, преди да си го опитала.

Бях горе-долу на нейната възраст, когато започнах. Спомням си красивата дървена дъска, поставена върху стойка в кабинета на баща ми, лъскавите фигурки от слонова кост, строгия цар, надменната царица, благородния кон, почтителния офицер и самата игра — начина, по който всяка фигура допринасяше с индивидуалната си сила за общата победа. Беше проста. Беше сложна. Беше луда и елегантна. Беше танц и война. Имаше своя край и беше безкрайна. Беше като живота.

— Монетите от един цент ще са пешките — обясних й аз. — Тези от пет цента ще са топовете, десетте цента ще са конете и офицерите, а тези от двадесет и пет — царете и цариците.

Тя поклати глава, сякаш искаше да каже, че съм идиотка.

— Как може тези от десет цента и от двадесет и пет да са едновременно две неща?

— Конете и царете ще са ези, а офицерите и цариците — тура.

Прохладната повърхност на слоновата кост. Начинът, по който покритите с филц основи се плъзгаха върху полираното дърво, като тихото пропукване на гръмотевиците преди буря. Слабото и небръснато лице на баща ми, надвесено над дъската, и сенките, които играеха по него, зачервените му очи и присвити устни. Противната сладникава миризма на алкохол и пръстите му, които барабаняха като крилете на колибри.

Наричат го спортът на кралете, Марика. Искаш ли да се научиш да играеш?

— Това е спортът на кралете — казах на Малката.

— Е, аз не съм крал — тя скръсти ръце, за да покаже, че думите ми хич не я интересуват. — Аз харесвам дамата.

— Тогава шахът много ще ти хареса. Той е като дама на стероиди.

Баща ми, който трополи върху масата с изрязаните си нокти. Плъховете, драскащи някъде вътре в стените.

— Офицерът се движи по този начин, Малката.

Конят се движи по този начин, Марика.

Тя пъхна парче стара вкоравена дъвка в устата си и започна да дъвче гневно. Дъх на мента. Дъх на уиски. Драскане и трополене.

— Дай ми шанс — умолявах я аз. — Ще ти хареса. Обещавам.

Тя сграбчи ъгъла на кърпата.

— Ето какво мисля аз.

Разбрах какво ще се случи, но въпреки това трепнах, когато тя издърпа покривката и монетите се разхвърчаха във въздуха. Една от тях я удари по челото и тя дори не мигна.

— Ха! — изкрещя Малката. — Предполагам, че това е шах и мат, кучко!

Реагирах, без да мисля и я зашлевих.

— Никога повече не ме наричай така.

Студът направи плесницата още по-болезнена. Долната й устна се издаде напред и очите й се напълниха със сълзи, но тя не се разплака.

— Мразя те! — извика тя.

— Не ми пука.

— Не, аз наистина те мразя, Катализатор. Мразя те и в червата!

— Да знаеш, че ругатните не те правят да изглеждаш по-зряла.

— Значи, съм бебе. Лайно, лайно, лайно! Шибан, шибан, шибан! — понечи да докосне бузата си, но се спря. — Не съм длъжна да те слушам! Ти не си ми майка или сестра, не си ми никой!

— Тогава защо си се залепила за мен като риба прилепало, откакто напуснахме лагера?

В този момент по алената й буза се спусна една-единствена сълза. Тя беше толкова бледа и слаба, че кожата й изглеждаше луминесцентна, като някоя от шахматните фигури на баща ми. Изненадващо за мен плесницата не я беше накарала да се пръсне на хиляди парченца. Не знаех какво да кажа и как да върна думите си назад, затова не казах нищо. Вместо това сложих ръка на коляното й. Тя я отблъсна.

— Искам си оръжието обратно — каза тя.

— Защо ти е?

— За да мога да те застрелям.

— Тогава със сигурност няма да го получиш обратно.

— Може ли да го получа обратно, за да застрелям всички плъхове?

— Нямаме достатъчно куршуми — въздъхнах аз.

— Тогава ще ги изтровим.

— С какво?

Тя вдигна ръце:

— Добре, тогава ще запалим хотела и ще ги изгорим всичките!

— Това е чудесна идея, само дето и ние живеем тук.

— Тогава те ще спечелят срещу нас. Някаква си шайка плъхове.

Поклатих глава. Не я разбирах.

— Ще спечелят — как?

Очите й се разшириха невярващо. Каква глупачка е тая Катализатор!

— Чуй ги! Те изяждат къщата! И скоро няма да живеем тук, защото няма да има място, където да живеем!

— Така няма да спечелят — изтъкнах аз. — Така те също няма да имат дом.

— Те са плъхове, Катализатор. Не могат да мислят толкова напред.

„Не са само плъховете“ — казах си аз, след като тя най-сетне заспа до мен. Чувах ги вътре в стените как гризат, драскат и цвърчат.

Накрая, с времето, под въздействието на климата и насекомите, старият хотел щеше да се срути. След още сто години, ще са останали само основите. След хиляда няма да е останало съвсем нищо. Тук или където и да е. Сякаш ние изобщо не сме съществували. На кого са му притрябвали онези бомби, които използваха в „Кемп Хейвън“, когато могат да обърнат самите природни сили срещу нас?

Малката се беше притиснала силно към мен. Дори под планините от завивки, студът хапеше остро. Зимата беше вълна, която не им се беше налагало да създават. Студът щеше да убие още стотици хиляди.

„Нищо, което се случва, не е незначително, Марика“ — беше ми казал баща ми по време на един от уроците ми по шах. — „Всеки ход има значение. Майсторството се състои в това да разбереш всеки път точно колко голямо е значението му.“

Това ме измъчваше. Проблемът на плъховете. Не проблемът на Малката. Не проблемът с плъховете. А проблемът на плъховете.