Рик Янси
Безкрайното море (79)

78.

Вкиснало мляко.

Когато влизам вътре, вонята на чумата е толкова силна, че за малко да повърна. Групата ботове, прикрепена към обонянието ми, незабавно потиска усещането ми за миризма. Стомахът ми се успокоява. Очите ми се проясняват. Складът е два пъти по-голям от футболно игрище и е разделен на три издигащи се все по-високо части. Долната част, в която стоя, е била превърната в полева болница. Има стотици легла, навити завивки, обърнати колички с медикаменти. Навсякъде има кръв. Тя лъщи на светлината, която струи през отворите в частично срутения покрив на височина три етажа над главата ми. По пода има замръзнали локви кръв. По стените също е размазана кръв. Възглавниците и чаршафите са напоени с кръв. Кръв, кръв, кръв навсякъде, но няма тела.

Изкачвам първата редица стъпала към втората секция. Това е снабдяването. Има разкъсани чували с брашно и други сухи хранителни продукти. Съдържанието им е разпиляно от плъхове и други животни. Има купчини наредени консервирани храни, бидони с вода, варели с керосин. Всичко това е натрупано в очакване на зимата, но Червеното цунами ги беше сварило неподготвени и ги беше удавило в собствената им кръв. Изкачвам се по второто стълбище към третата секция. Прашният въздух е прорязан от подобна на прожектор колона слънчева светлина. Бях стигнала до края. Последното ниво. Платформата е осеяна с трупове, на някои места наредени по шест един върху друг. Онези най-отдолу са увити внимателно в чаршафи, а тези най-отгоре са нахвърляни набързо и изглеждат като някаква плетеница от ръце и крака — разкривена купчина кости, изсъхнала кожа и безпомощно размахващи се във въздуха пръсти на скелети.

Средата на пода е била разчистена. В центъра на колоната от светлина стои една дървена маса. На масата има дървена кутия, а до нея е сложена шахматна дъска. Фигурите върху нея са нагласени за финалната част, която разпознавам мигновено.

В този момент гласът му се разнася отвсякъде и отникъде, като шумоленето на далечна гръмотевица, което идва неизвестно откъде.

— Така и не довършихме играта си.

Протягам ръка и събарям белия цар. Чува се въздишка, подобна на вятър, разлюлял високите клони на дърветата.

— Защо си тук, Марика?

— Било е тест — прошепвам аз.

Белият цар лежи по гръб с празен поглед. Очите на алабастровата бездна отново гледат към мен.

— Искали сте да изпитате дванадесетата система, без да зная, че това е тест. Трябвало е да вярвам, че всичко е истина. Това е бил единственият начин да ви сътруднича.

— И успя ли да преминеш теста?

— Да. Преминах го.

Обръщам гръб на светлината. Той стои в горната част на стълбището, сам, лицето му е скрито от сенките, но мога да се закълна, че виждам ярките му, сини очи на птица да проблясват в гробовния мрак.

— Още не съвсем — казва той.

Прицелвам се в пространството межди тези две блестящи очи и натискам спусъка. Ехото от щракането на празния патронник отеква наоколо: Щрак, щрак, щрак, щрак, щрак, щрак.

— Стигна толкова далеч, Марика. Не ме разочаровай сега — казва Вош. — Би трябвало да знаеш, че няма да е зареден.

Захвърлям автомата и отстъпвам назад, докато не се удрям в масата. Слагам ръце върху нея, за да запазя равновесие.

— Задай въпроса — заповядва ми той.

— Какво искаше да кажеш с това „още не съвсем“?

— Знаеш отговора.

Вдигам масата и я запращам към него. Той я отблъсва настрани с една ръка. Междувременно аз съм стигнала до него, скачайки на два метра разстояние, удрям го с рамо право в гърдите и обвивам ръце около него в мечешка хватка. Политаме от третото ниво и се стоварваме на второто. Дъските под нас изпукват шумно. Ударът охлабва хватката ми. Той ме хваща за врата с дългите пръсти на едната си ръка и ме запраща на шест метра разстояние към една купчина от консерви. Изправям се на крака за по-малко от секунда, но той все пак е по-бърз и се движи с такава скорост, че от движението му в ретината ми се запечатват остатъчни образи.

— Бедният новобранец в банята — казва той, — сестрата от интензивното, пилотът, Бръснача — дори и Клер, бедната Клер, която от самото начало беше пречка. Не е достатъчно, не е достатъчно. За да преминеш наистина, трябва да преодолееш онова, което не може да бъде преодоляно.

Той разтваря широко ръце. Покана.

— Искаше да получиш възможност, Марика. Е, ето я.