Рик Янси
Безкрайното море (78)

77.

Докато се приближаваме, комплексът сякаш изниква от снега, като някакъв левиатан от дълбините. Силози, конвейери, контейнери, бъркачки, хранилища и офис сгради, огромен склад, два пъти по-голям от самолетен хангар, всички оградени от ръждясала мрежа. Има зловеща символика и някаква странна логика в това, че всичко завършва в бетонен възел. Бетонът е вездесъщото човешко присъствие — нашето основно изразно средство върху празното платно на света. Където и да отидехме, Земята бавно изчезваше под него.

Бръснача дръпва настрани парче от изгнилата ограда, за да мога да се промъкна през нея. Бузите му са поруменели, носът му е яркочервен от студа, а меките му, сантиментални очи се стрелкат насам-натам. Може би и той като мен се чувства изложен на открито и твърде нищожен на фона на извисяващите се силози и масивното оборудване под яркото, безоблачно небе.

Може и така да е, макар че се съмнявам.

— Дай ми автомата си — казвам му аз.

— А? — той притиска оръжието към гърдите си и пръстът му нервно потупва спусъка.

— Аз съм по-добър стрелец.

— Катализатор, проверих всичко. Тук няма никой. Мястото е напълно…

— Безопасно — довърших аз вместо него. — Това го разбрах.

Протягам ръка.

— Хайде, тя е ей там, в склада…

Не помръдвам. Той обръща очи нагоре, отмята глава назад, вперва поглед в празното небе, след което отново поглежда към мен.

— Знаеш, че ако бяха тук, вече щяхме да сме мъртви.

— Автомата.

— Добре — той тиква оръжието към мен.

Издърпвам автомата от ръцете му и го удрям с приклада отстрани по главата. Той пада на колене, с очи, вперени в лицето ми, но в тези очи няма нищо, съвсем нищо.

— Стой долу — нареждам му аз.

Той се строполява и замира неподвижно.

Не мисля, че тя е в склада. Има някаква причина, поради която той искаше да вляза там, вътре, но не мисля, че тя има нещо общо с Малката. Съмнявам се, че Малката се намира някъде в радиус от сто и петдесет километра от това място. Обаче нямам избор. Имам известно предимство, че разполагам с автомат и неутрализирах Бръснача, но това е всичко.

Той ми се разкри, когато го целунах. Не знам как подобренията осигуряват емпатичен достъп до друго човешко същество. Може би те превръщат подобрения в някакъв вид човешки детектор на лъжата, като събират и съпоставят данни от огромен брой сензори и ги прекарват през хъба за интерпретация и анализ. Какъвто и да е принципът на работа, аз усетих празнота вътре в Бръснача, нещо неистинско — някаква скрита стая и разбрах, че нещо с него ужасно не е наред.

Лъжи в лъжите, на свой ред обвити от други лъжи. Финтове и контрафинтове. Като пустинен пейзаж, който винаги остава в далечината, колкото и да тичаш към него. Да откриеш истината беше все едно да искаш да достигнеш хоризонта.

Когато навлизам в сянката на сградата, нещо в мен се отпуска. Коленете ми започват да треперят. Гърдите ме болят, сякаш съм била ударена от стенобитен таран. Не мога да си поема дъх. Дванадесетата система може да ме поддържа и подсилва, да ускорява рефлексите ми, да прави сетивата ми десетократно по-чувствителни, да ме лекува и да ме защитава срещу всякаква физическа опасност, но моите четиридесет хиляди неканени гости не могат да направят нищо за разбитото ми сърце.

Не мога, не мога. Не мога да се размеквам сега. Какво става, когато се размекнем? Какво става?

Не мога да вляза вътре. Трябва да вляза вътре.

Облягам се на студената метална стена на склада, до отворената врата, зад която се таи мрак, дълбок като в гроб.