Рик Янси
Безкрайното море (77)

76.

Стигам до димящите останки на хеликоптера на зазоряване. Не беше толкова трудно да открия мястото на катастрофата — машината беше паднала насред открито поле, покрито със скоро навалял сняг. Светлината на огъня се виждаше от километри разстояние.

Приближавам се бавно от юг. От дясната ми страна слънцето се показва на хоризонта и лъчите му се плъзгат по зимния пейзаж, възпламенявайки кристалите на снега, които приличат на милиарди диаманти, паднали от небето.

Мокрите ми дрехи са замръзнали и когато се движа пропукват като съчките на разпалващ се огън. Усещанията ми се връщат. Дванадесетата система продължава съществуването ми, за да продължи и своето собствено. Тя призовава за почивка и храна, за да ми помогне с процеса на излекуване — това е причината да ми върне обратно болката.

Не. Никаква почивка, докато не ги открия.

Небето е празно. Няма вятър. От разкъсаните отломки на хеликоптера се вие сиво-черен дим, подобен на дима, който се издигаше над „Кемп Хейвън“ и носеше в себе си изпепелените останки на избитите.

Къде си, Бръснач?

Слънцето се издига и блясъкът му, отразен в снега, става ослепителен. Групата ботове, отговорни за зрението ми, настройва очите ми — върху тях се спуска тъмен филтър, който не се различава от слънчеви очила, и тогава на около километър и половина разстояние на запад различавам петно върху съвършената белота. Лягам по корем и използвам движение, подобно на плуването в стил бруст, за да се заровя в нещо като малък окоп. С приближаването си тъмното петно придобива формата на човешка фигура. Тя е висока и слаба, облечена в тежък анорак, носи автомат и се движи бавно в дълбокия до глезените сняг. Минават тридесет минути. Когато човекът се приближава на стотина метра разстояние, аз се изправям. Той се строполява, все едно някой го е застрелял. Извиквам името му, но не много силно — в зимния въздух звукът се носи надалеч.

Гласът му достига до мен, пронизителен и изпълнен с тревога.

— Мамка му!

Той влачи крака няколко крачки, след това започва да тича с високо вдигнати колене, все едно е фанатичен привърженик на кардио тренировките на бягаща пътечка. Спира на една ръка разстояние от мен и топлият му дъх излиза със свистене от отворената му уста.

— Ти си жива — прошепва той и в очите му прочитам, че го смята за невъзможно.

— Къде е Малката?

Той кимва с глава назад.

— Тя е добре. Е, мисля, че кракът й може да е счупен…

Заобикалям го и тръгвам в посоката, от която дойде. Той тръгва с тежка стъпка след мен, като мърмори да вървя по-бавно.

— Бях готов да се откажа да те търся — пухти той. — Нямаше парашут! Ти какво, да не можеш вече да летиш? Какво се е случило с главата ти?

— Ударих я.

— Аха. Е, сега приличаш на някой индианец апачи. Нали се сещаш, изрисуван в цветовете на войната.

— Това е последната четвъртинка в мен. Апачи.

— Сериозно ли?

— Какво искаш да кажеш с това, че мислиш, че кракът й е счупен?

— Ами, това, което искам да кажа, е, че мисля, че кракът й е счупен. С помощта на твоето рентгеново зрение може би ще успееш да й поставиш окончателна диагноза…

— Това е странно — докато вървим, изучавам небето. — Къде са преследвачите? Би трябвало да са отбелязали мястото.

— Нищо не видях. Сякаш просто са се отказали.

— Те не се отказват — поклащам глава аз. — Още колко остава, Бръснач?

— Още километър и половина. Не се тревожи, скрих я на добро и безопасно място.

— Защо я остави?

Той ми хвърля остър поглед, за момент останал без думи. Но само за момент. Бръснача не остава без думи задълго.

— За да те търся. Каза ми, че ще се срещнем край огъня. Указанията ти бяха твърде общи. Можеше да ми кажеш: „Ще се срещнем на мястото на катастрофата, където ще сваля този хеликоптер. За този огън става дума.“

Няколко минути вървим мълчаливо. Бръснача е останал без дъх. Аз не. Групите ботове ще ме поддържат, докато не стигна до нея, но имам чувството, че когато рухна, рухването ми ще е сериозно.

— И сега какво? — пита ме той.

— Ще си починем няколко дни… или колкото по-дълго може.

— А после?

— На юг.

— На юг. Това ли е планът? На юг. Този план май не е много подробен?

— Трябва да се върнем в Охайо.

Той спира, сякаш се е натъкнал на невидима стена. Продължавам още няколко крачки и след това се обръщам. Бръснача клати глава.

— Катализатор, имаш ли някаква представа къде се намираш?

Кимвам.

— На около тридесет и два километра на север от едно от Големите езера. Предполагам Ери.

— Какво си… Как ние ще… Осъзнаваш ли, че Охайо е на повече от сто и шейсет километра от тук? — разгорещено ме пита той.

— До мястото, където ние отиваме, са по-скоро триста и двайсет километра. Птичи полет.

— Птичи… Е, много лошо, че не сме птици! Какво има в Охайо?

— Мои приятели.

Продължавам да вървя, следвайки отпечатъците на стъпките му в снега.

— Катализатор, не искам да разбивам непрактичните ти фантазии, но…

— Не искаш да разбиваш еротичните ми фантазии?

— Това прозвуча подозрително много като шега.

— Знам, че те вероятно са мъртви. И знам, че аз вероятно ще умра много преди да стигна до тях, дори и да не са. Но дадох обещание, Бръснач. По онова време не мислех, че е обещание. Казах си, че не е. Казах и на него, че не е. Но има неща, които ние си казваме за истината и има неща, които истината казва за нас.

— Това, което току-що каза, няма смисъл. Знаеш това, нали? Сигурно е от удара в главата. Май често ти се случва.

— Кое, да удрям някой в главата ли?

— Е, това определено беше шега! — той се намръщва. — На кого си дала обещание?

— На един наивен, стереотипен, глупав спортист, който мисли, че е дар от Господ за света, в случаите, когато не си мисли, че светът е дар, който той е получил от Господ.

— Аха. Добре — Бръснача не казва нищо в продължение на няколко тежки и бавни крачки, след което добавя: — И откога този господин наивен, стереотипен, глупав спортист ти е гадже?

Спирам. Обръщам се. Хващам лицето му с две ръце и го целувам силно по устата. Очите му са широко отворени и изпълнени с нещо, което доста наподобява страх.

— Това пък за какво беше?

Целувам го отново. Телата ни се притискат едно към друго. Неговото лице е студено. Ръцете ми, които го обгръщат, са още по-студени. Усещам в дъха му мириса на дъвка.

Отговорен съм за Земята. Ние сме като две колони, издигащи се от вълнисто море от ослепителна белота. Безкрайни. Без граници и без ограничения.

Той ме вдигна от гроба. Върна ме от мъртвите. Рискува живота си, за да мога да живея аз. По-лесно беше да извърне поглед. По-лесно беше да ме остави да си отида. По-лесно беше да повярва на красивата лъжа, отколкото на грозната истина. След като баща ми умря, построих крепост, която беше достатъчно безопасна и здрава, за да издържи хиляда години. Могъща цитадела, която се сгромоляса след една целувка.

— Сега сме квит — прошепвам аз.

— Не съвсем — дрезгаво отвръща той. — Аз те целунах само веднъж.