Рик Янси
Безкрайното море (75)

74.

Все още не мога да помръдна — дори и очите си — но имам добър поглед към инструментите, включително висотомера и уреда, показващ оставащото гориво. Намираме се на хиляда и петстотин метра височина, а запасът от гориво не е безкраен. Парализата, която ми е причинена, може и да ме спре да скоча, но това няма да попречи да падна с хеликоптера. При този сценарий вероятността за смъртоносна повреда е несъмнена.

На хъбът не му остава нищо друго, освен да ме освободи и усещането е като че някой те е запратил през цялата дължина на футболно игрище. Наблъскана съм грубо обратно в тялото си.

Добре, Катализатор 2.0. Дай да видим сега колко си добра.

Сграбчвам дръжката на пилотската врата и спирам двигателите.

Зазвучава аларма. Спирам и нея. Остава само вятърът и нищо друго.

Инерцията задържа хеликоптера в полет в продължение на няколко секунди, след това той започва да пада свободно.

Запратена съм към тавана и главата ми се удря в предното стъкло. Пред очите ми избухват бели звезди. Хеликоптерът започва да се върти, докато пада и аз изпускам вратата. Подхвърляна съм наоколо като зар в чаша при игра на зарове. Размахвам ръце в празното пространство, търсейки нещо, за което да се хвана. Хеликоптерът се обръща с носа нагоре и аз съм запратена на четири метра към задната му част, а след това на обратно, когато той отново се преобръща. Удрям гърдите си в гърба на пилотското кресло. Сякаш нагорещен нож прорязва едната ми страна — счупила съм си ребро. Разхлабеният ремък на пилотския колан ме удря в лицето и аз го сграбчвам, преди да бъда захвърлена отново нанякъде. Поредното обръщане и центробежната сила ме блъсват обратно в кокпита, където се удрям във вратата. Тя се отваря и с едната обувка на медицинската сестра аз се захващам за седалката за опора и се изтласквам нагоре. Пускам ремъка, сключвам пръсти около контролния лост и дърпам силно.

Въртене, накланяне, преобръщане, завъртане на сто и осемдесет градуса, проблясъци на сиво, черно и блестящо бяло. Държа се за лоста, докато хеликоптерът се завърта с пилотската страна нагоре и вратата се затваря, притискайки китката ми. Костта се счупва и пръстите ми изпускат лоста. Тялото ми подскача и се върти по цялата дължина на „Блек Хоука“, докато не се удря в задното колело, излита право нагоре и когато опашката се завърта към небето, ме изстрелва към хоризонта като камък от прашка.

Нямам усещане, че падам. Увиснала съм във възходящо течение от топъл въздух, който се движи към по-студения, подобно на ястреб, размахал криле в нощното небе. Зад гърба ми и под мен хеликоптерът се премята в плен на гравитацията, на която аз отказвам да се подчиня. Не чувам експлозията, когато той се удря в земята, само вятъра и кръвта, която бучи в ушите ми. Не изпитвам болка от ударите, които бях получила вътре, в хеликоптера. Чувствам се нерационално и опияняващо празна. Аз съм нищо. Вятърът е по-реален и солиден от костите ми.

Земята се втурва към мен. Не се страхувам. Спазих обещанията си. Изкупих своето време.

Протягам ръце. Широко разпервам пръсти. Вдигам лице към линията, където небето се среща със Земята.

Моят дом. Моята отговорност.